Първата част може да прочетете тук.
Разграбване на излишъка
Помощта за авиокомпаниите е само част от разходите, в които Белият дом се впусна. Буш също така одобри „стимулиращ пакет“ от 60 до 75 милиарда долара, с цел извеждане на страната от рецесия чрез „подпомагане на инвестициите в бизнеса“. Той също така настоя за допълнително орязване на данъците с 60 милиарда долара, което, подобно на предишните данъчни облекчения, би предоставило скромни суми на обикновените хора и изобилни на богатите и плутократите. Откъде дойдоха парите за отбраната, войната, вътрешната сигурност, авиокомпаниите, данъчните облекчения и възстановяването на икономиката? Голяма част от тях идват от Фонда за социално осигуряване – затова Буш толкова нетърпеливо иска да харчи, да харчи, и пак да харчи.
Мит е, че консерваторите са привърженици на фискалната отговорност. Политиците от десницата, които прокламират идеята за балансиран бюджет, са сред най-големите дефицитни прахосници. За дванадесет години (1981-1992) администрациите на Рейгън и Буш увеличиха националния дълг от 850 милиарда до 4,5 трилиона долара. Към началото на 2000 г., дългът беше нараснал до над 5,7 трилиона долара. Дефицитът се увеличава от две неща: първо, последователните данъчни облекчения за богатите физически и юридически лица – така че правителството все повече заема от богати кредитори, които би трябвало да облага с данъци; и второ, титаничните военни бюджети. За дванадесет години разходите на Рейгън-Буш за армията достигнаха 3,7 трилиона долара. За осем години, Бил Клинтън, консервативен демократ, който претендираше, че говори като либерал по някои въпроси, харчеше над 2 трилиона долара за военни разходи.
Годишните плащания по националния дълг се изчисляват на около 350 милиарда долара, представлявайки колосално пренасочване на доходите от данъкоплатците към богатите кредитори. Последните два бюджета на Клинтън бяха първите, които успяха да намалят годишния дефицит и да произведат излишък. Първият бюджет на Буш също обещаваше да произведе излишък, почти напълно от средствата на социалната сигурност. Като лоялен представител на големите финансови интереси, Джордж II, подобно на баща си, предпочита повишаване на доходите чрез големи дефицити. Класът на кредиторите, представляван главно от много богати лица и финансови институции, иска тази нация да бъде задлъжняла към него – точно както иска всяка друга нация да бъде задлъжняла към него.
Освен това, реакционните противници на социалната сигурност дълго време аргументираха, че фондът някой ден ще стане неплатим и следователно трябва да бъде частично приватизиран (Трябва да унищожим фонда, за да го спасим.) Но докато социалната сигурност продължава да създава рекордни излишъци, този аргумент става все по-неправдоподобен. Чрез лишаване на социалната сигурност, чрез частична приватизация и дори дефицитно финансиране, Буш постига ключова цел на реакционната групировка.
Библията казва, че не всеки, който казва „Господи, Господи“, ще влезе в Небесното царство. Така че не всеки, който повтаря светите клишета на патриотизма, е действително загрижен за благополучието на своите сънародници. Буш и тесният кръг, чийто интереси той представлява са пример на това лицемерие, като възхваляват жертвата и предаността, докато пълнят джобовете си с още грабежи от обществената каса.
11ти СЕПТЕМВРИ – ИМПЕРАТИВЪТ
Настоящите политико-икономически въпроси, централните императиви, които засягат нашата нация и голяма част от света, редовно се отхвърлят от обхвата на обществената дискусия. Никой в корпоративните медии не се осмелява да обсъжда как недемократичните сили на Корпоративна Америка създават несправедливост за Трудещата се Америка, как богатството за малцина създава бедност за мнозинството. Няма критичен анализ за несправедливостите в данъчната система или защо тази най-процъфтяваща нация страда от такива големи недостатъци в обществените услуги.
Също така, заплахите за екологията на света, предизвикани от транснационалната глобализация, и монополистичните „свободни търговски“ договори като NAFTA, GАТТ и FTAA, които подкопават нашият демократичен суверенитет, рядко се подлагат на критичен поглед.
Игнорирането на Глобалния американски военен империализъм
Никога официалните кръгове или корпоративните медии не признават как повече от половин век, американските военни сили (или техните подкрепени от САЩ сурогати) многократно осъществяват масови разрушения върху невъоръженото цивилно население в Латинска Америка, Азия, Африка, Близкия изток и дори Европа с бомбардировките през 1999 г., деяния, които остават без разследване. Никакви критични разговори не се провеждат относно това кой наистина се възползва от такива действия и кой страда. Нищо не се казва за начина, по който доминиращите интереси в рамките на малък брой индустриални страни, предвождани от националната сигурност на САЩ, продължават да монополизират все повече от световните ресурси и пазари.
Американските лидери управляват военна сила с глобални размери, без прецедент в историята на човечеството. Всеки година данъкоплатците в САЩ се отказват от стотици милиарди от трудовите си доходи, за да финансират това глобално военно имперско лидерство, чиято необходимост никога не е била подложена истински на критично разискване на национално ниво. Глобалното военно присъствие, ни се казва, предполагаемо защитава нашата демокрация и нещо наречено „Запад“, отклонява „произволните държави“ да нападат нас и ни позволява да защитаваме по-слабите нации от агресия. Казва ни се, че „американските интереси“ трябва да бъдат защитени и че трябва да се извършват хуманитарни операции за спасяване. Политиците и медийните анализатори подхвърлят тези твърдения като рекламни слогани, без да обърнат внимание на алтернативните обяснения и анализи, предоставяни от прогресивните критици.
Само с 5 процента от населението на Земята, Съединените щати изразходва повече военни средства от всички други големи сили взети заедно. Военната сила на САЩ се състои от около половин милион войници, разположени в над 395 големи бази и стотици малки такива в тридесет и пет чужди държави; повече от 8 000 стратегически ядрени оръжия и 22 000 тактически; морска ударна сила с общ тонаж и огнева мощ по-голяма от общия сбор на всички други флоти по света, включваща ракетни кръстосвачи, ядрени подводници, ядрени самолетоносачи и разрушители, които плават във всеки океан и посещават всеки континент.
Американските ескадрили на бомбардировачи и ракети с далечен обсег могат да достигнат всяка цел, упражнявайки безнаказано достатъчно взривна сила, за да унищожат инфраструктурата на цели държави – както беше демонстрирано срещу Ирак през 1990-91 г. и Югославия през 1999 г. Мобилните сили на САЩ разполагат с огнева мощ в конвенционално въоръжение, значително по-силно от това на всяка друга нация. Сателити и специални самолети на САЩ наблюдават цялата планета. И днес Вашингтон разработва способности да води война от космоса. Продажбите на въоръжение от САЩ по света към сътрудничещите капиталистически нации достигнаха 36,9 милиарда долара през 2000 г., в сравнение с 34 милиарда долара през 1999 г. Освен продажбите, след Втората световна война правителството на САЩ предостави около 240 милиарда долара във военна помощ за обучение, въоръжение и субсидиране на около 2,3 милиона войници и сили за вътрешна сигурност в над осемдесет държави, много от които са военни авторитарни режими. Тази изключителна ситуация, този глобален военен колос, продължава своят тъмен и смъртоносен път почти без дискусия и без въпроси в обществения живот.
Запълването на националния вакуум
С всички тези систематично потискани ключови въпроси – най-много сведени до издания с ограничена аудитория и незабележими леви групи – се създава празнина в нашия национален дискурс. Имаме политическа система, която не разглежда централните императиви на обществената политика по никакъв смислен или открит начин, демокрация, лишена от демократичния дебат, който би могъл да коригира идеологията и практиките на своето ръководство. Медиите се опитват да запълнят тази празнина с безкрайни пустословия, ограничени второстепенни въпроси, внимание към обществени личности и различни скандали. След това дойде терористичната атака на 11 септември срещу Световния търговски център и Пентагона. Това ужасяващо събитие даде на тези, които формират общественото мнение въпрос със значимост, равна на всички тези, които те са потискали, но такъв, който можеше да бъде селективно разглеждан с консервативен ефект, въпрос, който обвини фанатична ислямска секта, а не Корпоративна Америка или националната сигурност на САЩ.
За няколко месеца пресата беше обсебена от 11 септември и неговите последици. Всеки панел с анализатори, всяко телевизионно шоу, редакционна статия във вестниците, писмо до редактора, вестникарска колона, публикация и почти всяка новина се занимаваха с терористичните атаки, предлагайки безкрайно множество допълнителни елементи. Един от любимите беше интервюта с различни лица, които биха казали нещо подобно на: „През времето на войната във Виетнам бях привърженик на мира, но този път съм напълно за бомбардирането на терористите в Афганистан.“
През няколкото месеца след атаките, почти като да зависеше доверието спрямо някого от това, нищо не можеше да се коментира без да се спомене първо 11 септември. Медиите не бяха единствените, които работеха под това влияние. Редакторът на едно списание за поезия се притесняваше, че в „дълбоко променения свят“, създаден от 11 септември, „ще кажем ли сега, че поезията е още по-незначителна?“ Предсказуемо, той заключи, че поезията е по-важна от всякога. С комичен дух комедиантите обявиха, че хуморът е нужен повече от всякога. Рецензентите на филми писаха, че този или онзи филм е добре дошъл антидот на ужасните събития на 11 септември. Пътеводителите успокояваха, че една добра ваканция (на безопасно място наблизо) е още по-изцеляващо изживяване. Мениджър на ресторант в Бъркли, Калифорния, ми каза, че горещите супи, специалитет на ресторанта, се продавали добре, защото били „комфортна храна“ за хора, които търсеха утеха след трагедията от 11 септември.
Атомизацията и отчуждението, които са общите преживявания на градското капиталистическо масово общество, изглеждаше, че отстъпва пред общността от патриоти. Всички се обединяваха, за да се справят с кризата. Хората, които нормално се чувстваха изолирани в този долароцентриран обществен строй, внезапно изпитваха (и дори се наслаждаваха на) утехата да се събират бидейки „под осада“ и да общуват по-приятно с непознати. Затова медиите бяха пълни с истории за нюйоркчаните, които си помагаха взаимно, и за хора от цялата страна, които помагаха на нюйоркчани. Над всичко се извисяваха пожарникарите, полицейските служители и работниците, чиито истински актове на героизъм и саможертва заставаха в остър контраст с опортюнистичното политическо угодничене, идващо от официалните кръгове.
За кратко изглеждаше, че септемврийският императив ще продължи неопределено време. Спортните събития започваха с военнопатриотични възпоменания. Цялата поща, която достигаше моето бюро, включително абонаменти и покани за събиране на средства от всяка възможна организация – от Сдружението на випускниците на Йейл до Центъра за кубински изследвания – се чувстваше задължена да спомене за 11 септември преди да започне пропагандата си. Приятели пишеха или се обаждаха да споделят, че „се справят толкова добре, колкото може да се очаква в този след-11-септември свят.“
Защо атентатите на този ден бяха толкова покъртителни за света? Защо това събитие беше толкова по-значимо от хилядите други терористични атаки, които се случиха през последните пет десетилетия? С една дума, всичко се случи в Ню Йорк Сити и Вашингтон и поразително голям брой американци бяха убити, около 3100 според последните данни. Какъвто и да е окончателният брой, това остава най-големият единичен акт на тероризъм на американска земя в историята на тази страна.
Да повторя – жертвите на 11 септември бяха почти изцяло американци, а не иракци, югославяни, панамци, хаитяни, салвадорци, гватемалци, виетнамци, лаосци, анголци и мозамбикци – да споменем някои от невъоръжените граждански населения, които бяха подложени на масови терористични убийства от страна на САЩ през последните десетилетия. Съобщението беше прието с отворено сърце: един американски живот струва безброй животи на неамериканци. Следващата война повтори тази равносметка: смъртта на един оперативен агент на ЦРУ в Афганистан, Майк Спан, беше обект на обширно медийно внимание, докато смъртта на хиляди невинни афганистански жени, деца и мъже – жертви на бомбардировките на САЩ – остана почти непубликувана.
Освен това, 11 септември имаше ужасен шоков ефект върху милионите американци, които получават цялата си информация от корпоративните медии и които бяха убедени, че всички в света тайно искат да бъдат американци. Те вярваха, че Америка е универсално обичана и възхвалявана, защото Съединените щати били по-богати, по-възвишени и по-добродетелни от другите страни. Много малко американци знаят за жертвите на тероризма на САЩ в чужбина. Относително малко са осведомени, че цели общества са разрушавани от бомбардировки на САЩ или от монетарни и търговски политики на САЩ. Например много хора се шокират – и се съмняват – че икономическите санкции подържат хората в страдание в Куба и Ирак. Обикновено те вярват, че действията на САЩ по света са били благотворително настроени, насочени към възстановяване на хармонията.
Тогава се появиха тези терористи от 11 септември, които имаха някакво образование, изглеждаха като обикновени хора и наистина живееха в Съединените щати и познаваха тази страна от личен опит. Те можеха да кандидатстват за гражданство, но вместо това избраха да извършат масово убийство и самоубийство, за да ни изпратят съобщението, че ние и нашата страна, и това, което тя представлява, се презират ужасно. Това, което се промени на 11 септември, беше възприятието на хората за себе си и за мястото на Америка в света. Мнозина се чувстваха шокирани, по-малки, неразбрани, по-малко зачитани, по-малко сигурни, по-малко могъщи и объркани. Някои дори се чудеха дали има неща, за които не им беше казано.
Целият народ и целият свят знаеха за 11 септември поради многократното му излъчване в корпоративните глобални медии. За сравнение, голяма част от света и почти всички американци почти нищо не знаят за начина, по който САЩ подкрепяха терористи, които са отнели милиони животи в десетки други страни. Медиите не отразяват тези актове на тероризъм, и поради това широката публика знае много малко за тях.
Променен свят завинаги?
В следващите дни след атаките, президентът Джордж II обяви, че „нашата нация вече никога няма да бъде такава, каквато беше на 10 септември“. Един новинар в телевизията се появи в късно вечерно предаване и плачейки заяви, че тази рана е променила Америка завинаги. Този акцент се разпространяваше в целия политически спектър. Становище на Комунистическата партия на САЩ, издадено през средата на ноември 2001 г., започваше с думите: „Светът се промени на 11 септември.“ И други писаха, че „неизгладимите образи на Световния търговски център ще останат с нас завинаги.“ Един журналист от Западното крайбрежие заяви: „За няколко минути светът се промени“, и не само светът, „сега е изгубена една цяла вселена“.
Разбира се, животът на семействата и приятелите на жертвите от 11 септември се променени драстично и трагично. Но на по-широката сцена много малко неща наистина са се променили – за съжаление. Пет месеца преди атаките, когато Световният търговски център все още се издигаше високо, президентът Буш и Конгресът ни удариха с огромно регресивно намаление на данъците в размер на 1,35 трилиона долара, което облагодетелства богатите интереси пред тези на всички останали. След това, в света след 11 септември, преди да се слегне прахът на близнаците в центъра на Манхатън, Буш вече продължаваше със същите стари хитрости, предлагайки допълнителни 160 милиарда долара данъчни облекчения, предимно за големите корпорации и много богатите. Светът може и да се е променил, но той продължи със същите стари ходове.
Подобно на предходните времена, Белият дом настояваше за „стимулиращ пакет“ за икономиката, състоящ се главно от обичайни раздавания на средства на корпорации, спасителни операции и ретроспективни данъчни облекчения, всичко с цел да помогне на малките страдащи бизнеси като International Business Machines (IBM), Ford, General Motors, General Electric и Chevron Texaco, като същевременно не направи нищо за десетките хиляди работници, които бяха уволнени. IBM щеше да получи 1,4 милиарда долара, GM щеше да спечели 833 милиона, а GE щеше да се сдобие с 671 милиона. Това доведе до изявление от страна на „Граждани за Данъчна Справедливост“, група за обществена защита, което започна с: „Какво прави General Electric в този момент на национална трагедия? Извлича печалби в името на патриотизма.“ Отново има нещо до болка познато в това. Бизнесът прави печалби в името на патриотизма при всяка война, която тази нация е водила.
Предполага се, че раздаването на пари на корпорации стимулира икономиката. С повече пари, големите компании инвестират повече, създават повече работни места и повече покупателна способност, като така прекъсват рецесията, или поне така ни казват. Но много от тези компании вече плуват в пари. И много от тях не страдат от липса на инвестиционни средства, а от свръхкапацитет. Те получават милиарди долари субсидии, но все още уволняват работници или не наемат обратно тези, които са били уволнени, когато търсенето е намаляло. Проблемът не е в липсата на капитал у супербогатите, а в недостатъчния отговор от страна на потребителите, твърде много големи производители с твърде много богатства, произвеждащи твърде много стоки и услуги, които ниско платени или безработни работници не могат да си позволят да купуват. За да подкрепят икономиката, обществените средства трябва да се насочат към обществени програми за създаване на работни места, за да се увеличи покупателната способност на тези, които се нуждаят най-много.
Вместо това фундаменталистите на свободния пазар, които управляват Вашингтон, продължават да настояват за обратното. През октомври 2001 г., Сенатът, ръководен от един републикански флибустер, отхвърли законодателство, което би стимулирало икономиката като предостави незабавна помощ на десетки хиляди уволнени работници в авиокомпаниите. Ръководителят на мнозинството в Палатата Дик Арми (републиканец от Тексас), който е подкрепял всяко корпоративно спасяване и субсидиране, обяви, че „нямаше да бъде съразмерно с американския дух“ да се предостави спешна помощ на уволнените работници в авиокомпаниите. Като цяло, това беше национално ръководство, безсрамно несменено след терористичните атаки.
След 11 септември хиляди работници от Ню Йорк и от цялата страна дойдоха да помагат като доброволци на мястото на бедствието в центъра на Манхатън. Десетки хиляди други се наредиха, за да дарят кръв или да изпратят дарения на стойност над 1 милиард долара (голяма част от тях по-късно бяха злоупотребени – още една позната история). Някои бизнеси също направиха дарения.
Но Уолстрийт и големите транснационални компании се придържаха към добре познатия си, утвърден път. Както забеляза Артър Пърло, управителите на инвестиционни фондове и други финансови експерти насърчаваха хората да инвестират на фондовия пазар, като се интересуваха повече парите да бъдат вложени в техните инвестиционни фондове, отколкото във фондове за нуждаещите се от помощ. Като демонстрация на патриотичната си подкрепа, някои обикновени граждани си теглеха парите от спестовни сметки и инвестираха на пазара. Но много богати хора правеха нещо друго, демонстрирайки, както винаги, че тяхната основна лоялност е към парите. Пърло цитира Мария Лагомасино, началник на частното банкиране на JP Morgan, която управлява богатствата на семейства със средно богатство от 100 милиона долара. Тя съветвала своите клиенти да не се връщат на фондовия пазар. „Тъй като клиентите ни бяха богати, нашата първа грижа беше те да останат богати,“ призна весело тя. Също така, New York Times съобщи: „Клиентите, чиято голяма част от богатството е в пари, бяха предупредени да не бързат да се връщат на пазара.“
Но някои акции се оказаха достатъчно атрактивни за бързото им връщане. Компаниите, които пазаруваха услуги за сигурност, устройства за откриване на бомби и технологии за надзор и биологична война, скочиха с 146 процента след 11 септември, както и някои от фирмите за отбрана.
Други неща в новата „преобразена“ Америка изглеждат също мъчително познати. Послушният Конгрес наля милиарди във вече надутия военен бюджет. Както и през предишните десетилетия, нашите безстрашни лидери продължаваха да водят разрушителни едностранни въздушни войни срещу малки, слаби и бедни нации, този път Афганистан, като пълнеха медиите с шовинистичен тренд. Те продължаваха да изпращат помощ до реакционната правителствена коалиция в Израел, доминирана от Ликуд, за да може да продължи да удря палестинците – още една политика, която не ни прави по-любими на мюсюлманския свят.
Точно както правеха по време на администрацията на Клинтън, законодателите създаваха закони срещу тероризма, които вършеха малко работа за възпирането на истинските терористи, но пък много работа, за да тероризират гражданските свободи и политическите неправителствени организации. На изслушванията в Сената през декември 2001 г., адвокат Джон Ашкрофт засегна патриотизма на онези, които защитават гражданските свободи: „Вашите тактики само помагат на терористите, защото разрушават националното ни единство и намаляват нашата решимост. Те предоставят оръжие в ръцете на враговете на Америка и отвръщат от нас приятелите на Америка.“ Заместете „комунист“ с „терорист“ в тази изява и ще получите сенатор Джо Маккарти, провеждащ ловът си на вещици преди половин век.
Съобщаваше се, че ФБР обмисля „опцията за изтезание“. Преследвани от продължаващото мълчание на задържаните заподозрени, за които се предполагаше, че бяха свързани с мрежата на Ал Кайда, служителите на Министерството на правосъдието открито разглеждаха възможността за прибягване до по-насилствени методи на разпит, с използване на наркотични вещества или „тактики за упражняване на натиск“, или превоз на заподозрени до „съюзни страни, където службите за сигурност понякога използват заплахи към членовете на семейството или прибягват до изтезание“. Но дори това не е нищо ново. Вече от години Министерството на правосъдието и Службата за имиграция и натурализация изпращат политически бежанци обратно в Ел Салвадор, Гватемала и други полуфашистки режими, за да бъдат изтезавани или да станат безследно изчезнали. А мнозинството от изтезателите в „службите за сигурност“ зад граница са били обучавани и финансирани от националната сигурност на САЩ.
Дори преди 11 септември вече имаше достатъчно репресивни закони, които да обхващат всички и всякакви, независимо дали са граждани на страната или не. Единственото, което спира властите да ги прилагат, е страхът, че може да се предизвика твърде голям политически скандал. Ако съпротивата се засили достатъчно, ако обществените сили се мобилизират и съберат подкрепа и сила, тогава властите биха могли да бъдат изкушени да приложат по-крайните методи на потискане.
„Свободната търговия“ срещу тероризма?
Преди и след 11 септември, властващите елити настояваха да насърчават своята версия на глобализацията със законодателна мярка за бързо одобрение, която би позволила на президента да прокарва FTAA и други подобни „свободни търговски“ споразумения през Конгреса без изменения или съществен дебат. Ръководителят по търговия на САЩ Робърт Зьолик, член на кабинета на Буш, използва вниманието около тероризма в кампанията на Белия дом за предаване на нашият демократичен суверенитет на международните търговски съвети. Зьолик обвини опозицията срещу бързото одобрение и глобализацията в това, че подкрепя терористите. Лидерите на Републиканската партия в Палатата на представителите направиха подобни твърдения. Това бе още един опортюнистичен опит да се опакова прокарването на реакционните интереси.
Свободнотърговските споразумения са действително тези, които заплашват нашият демократичен суверенитет. Под споразумения като NAFTA, GATT, GATS и FTAA всички обществени програми и услуги, които регулират или застрашават по какъвто и да е начин корпоративния капитал с големи парични средства, могат да бъдат отхвърлени от търговските съвети, наети от корпоративни служители, избрани от никого, неограничени от конфликт на интереси. Корпорации могат да налагат на правителствата (скоро това ще включва и местните правителства, както и държавните и федералните) какви обществени програми и регулации са приемливи и какви – неприемливи. Реакционерите наистина не обясняват как се борим с тероризма, като предоставяме на частни, неизбирателни, корпоративно-доминирани търговски съвети наднационална власт да заменят нашите закони и конституция.
Както винаги, медийните анализатори представяха глобализацията като естествено, неизбежно и благоприятно историческо развитие. Те ни казваха, че световните икономики се развиват от локални към регионални, национални и международни форми на производство и обмен, и че сега е време за една голяма щастлива световна икономика, която ще е от полза за всички.
Съществува и друга гледна точка върху глобализацията, която твърди, че тя не е нито естествена, нито благоприятна за народите на света; по-скоро тя е измама, създадена в полза на богатите инвеститори от всички нации за сметка на работниците навсякъде. Ако FTAA бъде приет, това ще отмени всички пречки пред частната приватизация на финансирани от данъци услуги, включително здравеопазване, вода, електроенергия, образование, подпомагане на възрастните и програми за околната среда в целия Западен полукръг. Тя ще премахне всеки защитен механизъм, който работниците имат в защита на своите жизнени стандарти, включително техните права да участват в такива обществени политики.
Привържениците на антиглобализацията правилно виждат, че различните „свободни търговски“ споразумения (a) заобикалят демократичните регулации, които защитават потребителите, работниците и околната среда, (b) насочват се към отмяната на обществените услуги (освен полицията и военните и субсидиите за големите бизнеси), (c) налагат печеливша приватизация върху всички сфери на обществения живот и най-важното
(d) подкопават напълно нашето демократично право да имаме закони и услуги извън ветото на неизбирателни търговски съвети, доминирани от транснационалните корпорации. Не е нужно да се казва, че тези, които виждат глобализацията като нападение върху самата демокрация, не получават много внимание в големите медии.
Още някои неща правят света ни да изглежда много сходен с този на 10 септември. Както по време на всяка национална криза, либералните законодатели безсрамно се нареждат зад консерваторите, за да гласуват за абсолютистки права за президента. Медийните кучета лаеха за това, как същият президент „се изправи пред предизвикателството“ и „се разви“. Един анализатор дори сравни почти-избрания Джордж Буш с Абрахам Линкълн.Поддръжниците на знамето призовават за кръв, вярвайки с цялото си сърце, че техните правителства се противопоставят на тероризма и никога не го практикуват. Междувременно хиляди жители на САЩ – този път от близкия изток – са подложени на расова дискриминация. Афроамериканските общности продължават да бъдат тероризирани с оръжие от полицаите. И фанатичните християнски фундаменталисти извършват терористични актове срещу клиники за аборти, докато правоприлагащите органи изглежда не могат да ги спрат. С една дума, светът не се е променил след 11 септември, определено не и към по-добро. Неотложната нужда от внасяне на обективност и справедливост чрез обеднен национален диалог остава също толкова актуална, колкото и досега.
2023 ЗАЛЕЗ