Много се радвам, че вчера успях да дочуя поредният разговор относно ПСА-или-МОЧА по БНР. Гледната си точка представи непознатият ми Георги Драганов, и ако не друго, то поне последователно обоснова тезата си. До момента попадам на такива, че не е възможно изобщо да се дискутират. Така ще мога да се спра и на тях по-долу, просто защото позволяват да се изсветли мотивацията зад монументната хистерия и да се разкрие действителната й картина.
Става ясно, че г-н Драганов участва в сдружение именувано „Искаме български паметник“: звучи чудесно и вдъхва ентусиазъм и желание за съзидателност. Впоследствие обаче научаваме, че не точно искат да се изгради някакъв наш български паметник, а основно да се руши един такъв съществуващ. Научаваме, че Драганов е силно впечатлен от височината на ПСА-или-МОЧА и възнамерява да разреши това си емоционално напрежение като.. просто го разруши. Тая работа с височината между впрочем редовно се коментира, а показателното е че нито един от пламенните коментатори не предложи да се построи един хубав, естетичен и в името на размера – по-висок паметник в София. Сиреч: „бре, на Вуте плевникот му е по-голем. Да не съм луд да оправям моят – че запалим неговият“. Всъщност в случая ситуацията е толкова абсурдна, че няма как да намерим адекватен аналог: паметникът не е на Вуте, а си е наш; не е в чуждия двор, а в нашия; не го е строил друг а ние. Или комунистическият строй е разполагал с повече ресурси, по- качествени материали и по- талантливи художници и инженери?!
Следващата точка на Драганов касае лъжовната табела „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“. Напълно е прав – табелката е лъжовна, а използваната евфемизация е, за да се спести ..нашето неудобство. Ами да – червената армия действително е била окупационна в България. А е била такава, поради факта че България е заела определена страна по време на ВСВ. Изписано е „освободителна“ понеже е принципно неудобно да афишираме предходнят факт на монументите си. Явно понеже Драганов е историк и не желае да се черви пред колегите си, не завърши с повтаряното другаде, че с окупацията си ЧА ни била наложила определена политическа форма на управление. Последният е наясно, че съдбата на България не е била определена от минаването или не на ЧА през България, няма никакво отношение към нея, и щяхме да сме Съветски и без един червеноармеец да припари до нас. Тази съдба е била решена в Ялта преди това, а всъщност и предложена от Чърчил – същият, който искаше да превърне София в нива с картофи. Въпреки последвалата Студена война всички договорки направени тогава между Съюзниците са били винаги спазвани много съвестно, така че няма как да подозираме че би могло да имаме различна съдба. Относно признателността, в следващите си думи господина все пак не може да се удържи да не свърже ЧА с комунизма и неговите последици – връзка която липсва, а признателност за победата над фашизма – никак не е лошо ако не да се почувства, то поне да се афишира. Понеже да – именно ЧА победи фашистка Германия. Със символичната подкрепа на съюзниците, печално закъснелият Западен фронт, със решимостта, саможертвата и вдъхновението на руският войник, който се сражава със по-лоша техника, в по-лоши условия и в постоянна оскъдица. ЧА победи дори и Япония, а не САЩ – малко обсъждан факт, но да не се отклоняваме в тази тема. Та да, пред този саможертвен руски войник г-не Драганов, аз лично изпитвам признателност и смятам, че никак не е лошо да има повече такива в Европа, защото без този войник безспорно щяхме да живеем в Националсоциалдемократична гротеска. Ще трябва да ви обърна внимание, че паметникът е именно на ЧА, там не фигурира Ленин, Сталин или друг представител на Комунистическата митология – това не е комунистически монумент, а такъв посветен на Червената армия и съответно на решаващ момент от европейската и българска история.
Всъщност тук се изчерпват основанията на господина за рушене и като да запълни времето пак по тинейджърски се връща на темата за размерите, опитва се да обоснове нуждата да строим паметници посветени на български герои с разни примери, като не дава да се разбере как такива строежи са свързани с разрушаването на сегашните. Пак говори за комунизъм и т.н. София, Драганов не е паметта на телефона ти – място има. Въпросът е да има истинска воля. А относно комунистите – вие някакъв пътешественик във времето ли сте? Много ще ми е любопитно дали ще може да съберете двама-трима не в София, а в България – може и да имате слука с някои 80 годишен дядо. Ето новина – никой вече не е комунист, никой не чете Ленин, никой позиви не пише. Това, г-н историк остана като колоритен период от човешката история. Ако пък действително такива исторически реликви ви разстройват, ще трябва по- ревностно да атакувате в друга посока. Пълни сме например с римски остатъци – ето например стадиона в Пловдив: това не просто е унизителното свидетелсво за премазването на отците ни под жестоката власт на Рим, а и място където те са били безмилостно убивани за забавлението на гостуващите императори! Трябва ли да търпим това унизително свидетелство в центъра на втория ни най- голям град?! Нека вадим чуковете и – напред! Да сринем Никополис ад Иструм, Хисаря и т.н. (макар да е абсурдно, чувствам се длъжен, поради интелектуалното ниво на дискутиращите, да уточня, че това е сарказъм).
За да притежава тава енергийна потентност в обществото, тази мания следва да кондензира няколко различни подтика, или причини в себе си. Нека опитаме да разкрием природата на всяко от тях. Изглежда че началото е поставено от ПП в областната управа с изразяване на намерение за преместване на ПСА-или-МОЧА. Двете причини за това са очевидни. Първата е евтин тинейджърски номер, изразява се в това единият от двамата между които напрежението се покачва внезапно да посочи с ръка някъде зад гърба на другия: „Я, паметник!“. Целта е когато този първосигнално се обърне, първия бързо да му забие коляно между краката или да хукне с известна преднина, или пък и двете. Да не разводняваме с изложение на нарастващото напрежение между управление и общество, мисля че всеки ще приеме наличието му. Втората очевидна причина е характерната за ПП самодейност в областта на угодниченето. Защото със сигурност паметниковата инициатива не е идея на посолството – твърде долнопробна и типично байганьовска е, много под нивото на метрополията. А ПП от своя страна неколкократно изяви това си самодейно свръхудоничество – с изгонването на 70 служители на руското посолство напр., или неуместната декларация за приемане на Украйна в НАТО и т.н. (ще отворя скоба с действително дружески съвет към тия: твърде угодният слуга е слуга негоден. Това себеунижение говори само едно: че над всичко поставя своята заплата, че на всичко е готов заради нея, че в първият момент когато някой му предложи по голяма, той ще си врътне гърба, ще те предаде и нож в гърба ще ти забоде. Та твърде угодния слуга никой не цени и леко го жертва. Пазете се.). Дотук първопричините.
Впоследствие тая инициатива внезапно се осъзна като чудесна възможност за разни фигури да демонстрират своята борбеност, смелост, родолюбие и каквото там се смята за удачно. Намериха удобен повод да се появяват в медиите, да придобиват публичност, да изграждат за себе си образ на правдиви, храбри и т.н. и т.н. активисти. Интересно е, че в тези „дискусии“ преобладават не политиците, а чиракуващите за политици – разни именуващи се като граждански активисти, представители на сдружения и подобни. Неслучайно – чиракуващите все още се оглеждат за господар, търсят някой да ги купи, а и да вземат добра цена, а на такава могат да разчитат като придобият доза известност, едно, така да се каже, renomee, но разбира се по някой удачен (безобиден) начин. С други думи, такъв ентусиазъм се описва най- ясно с израза „на камъка нож вади“. Своето безстрашие такива хора предпочитат да демонстрират спрямо различни неодушевени предмети, несъществуващи противници и измислени врагове. Такива никога не биха демонстрирали родолюбие като например зададат директно въпрос към реално съществуващият посланик: „Има ли пряко вмешателство на САЩ във вътрешната политика на страната?“. Сакън! Всъщност най- жалката картина са същите, когато се явяват на различни чествания на националните ни герои и за започнат да проточват прочувствен патос по героизма и саможертвата и как са признателни и потресени от и т.н. В същият им патос ярко се чете, че това са първите съзнателни и отговорни имперски граждани, които биха дотичали в конака овреме да донесат че разни хайдуци обикалят край селото, или че еди-къде си е отседнал един вагабонтин, който мъти главите на народа и заговорничи против Султана. Подобно на самодейните угодници и тези пет пари не дават за, да речем САЩ. Пет пари не дават и че ни натискат да се качваме на очевидно потъващ кораб – важното е че от кораба точно в този определен момент раздават пари. Утре ще печелят от другаде, утре същите ще кръщават децата си с китайски имена и при удобен случай ще отбелязват, че в Нормандия са дебаркирали „аржентински, мексикански и пуерторикански войници”, ще хулят САЩ и ще прекръстват улици.
Може пък и да греша. Може би тези хора вече си имат господари и просто си вършат работата. Може някой Кънчо, Станчо или Метко с фирма с багери вече да им пуска грантовете, щото ,баце, от поръчката за събарянето може да се отнесат бая милиони. Па сетне умножи ги по още с Алъошата, Бузлуджа, Беклемето и кой знае колко. Тъй като е твърде вероятно да е точно така, може например областният съвет да направи едно обръщение: „Вижте сега, последния ураган на Малдивите отнесе на бай Метко виличката. Човека беше планирал почивка, а сега.. Намислихме да му дадем 5-6 милиона от ваш`те данъци да си оправи нещата. Как да го направим – да бута ли паметници за 10 милиона, или направо да му дадем само 5-6, а паметниците да стоят?“. И народа да си решава.
И стигаме до отзвука у народа, който също има място в тази кондензация. Тук присъства едно шизофренно мислене, оформено като такова с активното участие на различни достъпни канали за пропаганда. За щастие обаче то не е необяснимо и лесно може да се достигне до осъзнаване на конфликта. За да го схванем нека паднем малко по- долу и разгледаме някои от по- елементарните призиви. В случая ще ползвам писмото на Атлантическият съвет на България. (Не е по темата, но няма как да не отбележа, че като разбереш, че не е писано от седмокласници, а от хора със завършена бакалавърска и магистърска степен.. ти става срамно, болно и жалко. И по никакъв начин не изглежда, че качеството на образованието в България ще се подобри. Хора неспособни да формират сложни изречения, абсолютно неспособни да формулират и защитят теза не може и не бива да завършват успешно ВУЗ!). Ето какво откриваме: „паметниците, които популяризират Червената войска като освободителка не са нищо повече от пропагандни съоръжения на оповестения за незаконен комунистически режим. Днес те служат като култове на бранителите на Путиновата експанзия против Украйна и на хибридната война, която от години Кремъл води против демократичния свят, включително и против България“. За тия чиракуващи изглежда един паметник има могъща популяризираща мощ: Седиш си така вечер на терасата и си пушиш, а в далечината на хълма гледаш осветената фигура (ако го осветяват в Пловдив, де) на руския войник. И постепенно Путин ти става такъв един близък, мил, и ти се приисква да го прегърнеш. Много впечатлителни хора! Крехки! Да пазим тия нежни създания от Атлантическия съвет, да се не впечатлят от някоя матрьошка или, не дай Боже, севернокорейска лопата. А иначе, понеже имат нужда да бъдат оповестявани, ще ги осветля, там, в безопасното им мрачно убежище, където се опазват от всякакви скверни и застрашителни образи, че не – камъните нямат приписваната им мощ. Откровено казано, отношението към ПСА-или-МОЧА на всеки минувач е толкова благоговейно, колкото като се уговаряш да се видиш с някого на „Попа“. (за незапознатите ще уточня, че става въпрос за популярен начин за обозначаване на статуята на Патриарх Евтимий).
Паметниците, господа евроатлантици, не представляват култови сгради, в които се извършват тайнствени нечисти ритуали, които пък при това да придават мощ на мистични, чудовищни създания. Ще ви оповестя, че става дума за специфичен тип архитектура, която придава своебразен облик и колорит на населеното място. Докато сградите например, били те обществени или частни, биват периодично обновявани, заменяни, престроявани съобразно изискванията и възможностите на епохата заедно с други части на градската среда, то монументите и паметниците остават непроменени, запазвайки характерното, индивидуалното, това, с което сме навикнали. България няма дълга нова история, не е съществувала възможност да запазим монументи от старата си история както например Франция, Италия, Германия и т.н. Добре би било да започнем сега. Откровено шизофренно е твърдението, че паметник на ЧА може понастоящем да се ползва като обект на култ на почитателите на Путин. Путин, изнежени приятели, никога не е скривал своята неприязън към комунистическото управление, нещо повече, чувствителни другари, основната опозиционна сила в Русия (доста дръзка и откровена в атаките си срещу Единна Русия) е Комунистическата партия на Русия. Много нейни депутати и привърженици са тероризирани постоянно, някои са в затвора за „държавна измяна“. Всъщност уверен съм, че всички комунистически монументи в Русия направо бодат очите на Путин. Оповестете се сами за ролята на Путин при пуча по времето на Елцин. Да се свързват в едно Путин и комунизма, крехки атлантици, е шизофренно. А култови събития също няма – несъмнено се намират разни малобройни групички, които например веднъж или дваж годишно да оставят по някой венец пред някой там паметник. Чувството и искреността, които влагат, е точно колкото у патоса на чиракуващите, когато държат речи за Христо Ботев и Левски – нещо там на някого си искат да демонстрират и нещо там да получат. Твърде са малобройни просто защото няма голяма изгода в момента за такъв тип. И дали има или не такъв паметник, това просто ще измести тези изяви, ако изобщо съществуват, на някое друго място. Паметниците не формират отношения, нагласи, или мнения. Това са камъни. Хората формират такива.
Тази шизофренност се простира и по широко, като вземем пред вид, че тези, които искат да рушат паметниците на „комунизма“, са същите които искат да отрекат ролята на Русия за суверенитета на България. ? Същите, които на все-още-празника говорят за смелостта на „литовските, финландските, румънските, украинските войници“. Има още новини – комунистите, които „мразите“ са буквално смъртни врагове на руския император, който поведе война за освобождаване на българския народ не без давлението на руския народ. Тези комунисти убиха физически неговият внук заедно с цялото му семейство и децата. Убиха физически внуците, синовете и част от самите руски офицери, които редом с войниците се сражаваха за нашата независимост. Убили са физически, с куршум, глад, или по лагерите и много незнайни внуци и синове на хората, които жертваха живота си за страната ни и чието мъжество и саможертва вие сега срамно отричате. Те не вадиха нож на камък, а на истински и смъртоносен враг и много от тях паднаха по нашите полета. Та, кого точно мразите измежду тези смъртни врагове..? Очевидно: мразите Русия. Но такъв човек ..НЯМА! На вашето ниво – Русия няма очички и устичка, не изпитва нито болка, нито радост, нито тъга, Русия не е личност, към нея няма как да изпитвате нито благодарност, нито омраза, нито да сте й задължени, към нея нямате отговорност, нито междуличностни отношения, освен ако разбира се, не страдате от някакъв вид психично разстройство. Русия не е личност. Държава е, сиреч обособена територия, в границите на която живее, труди се и умира нейното население. Това вече население се състои от личности. Добри, лоши, смели, страхливи, скучни, интересни, сакати, здрави, талантливи и посредствени. Най- разнородни. Държавите имат външна политика. Тъй като не са личности с памет, нагласи и т.н., тази външна политика не е постоянна, а се определя от временно поелото управление правителство или монарх. Едно правителство води един тип външна политика, а следващото може да води противоположна. На теория се опитва да го прави в полза на страната си, но това не е задължително – в България например може да не е така, а членовете на правителството да водят политика, която им носи лична изгода под формата на грантове, комисионни, корупция или други форми на лично облагодетелстване. Още по-просто – това че Руското управление през 1878 година е поело освободителна война за независимостта на България, не поражда никакви морални последици и отговорност към правителството на Сталин, Горбачов, или Путин у психически здравата и с ясно съзнание личност. Освобождаването на Европа от сянката на националсоциалдемократична Германия, не поражда морално задължение към несъществуващата личност Русия, или към нейни последващи правителства. Ако сте психически стабилен. А например смелостта и саможертвата на конкретните личности, на войниците, положили живота си за свободата на България или за победата над хитлерова германия пораждат такава морална отговорност. Да ги отричаш и извращаваш е безсрамие и низост. И политиците и чиракуващите на днешния ден са еднодневки. Утре ще забравим за вас. Други останаха и ще останат в историята, дори и безименни, дори неспоменавани, дори без камъни и независимо колко рушите.
Сега, за да разведрим обстановката нека приведем още някоя извадка от официалното отворено писмо:„По това време България е подложена на голям напън от Москва, само че през днешния ден ситуацията е напълно друго“ има и „Уважаеми регионални шефове“, и съвсем откровено „омразните монументи“. Първите са за смешка, а второто е показателно и ще се върнем на него. Приключвам с абсурдната НПО, която между другото се самоописва като „граждани, обединени в подкрепата си за евроатлантическия избор и път на България“, та ще им вметна, че тоя път вече се минава само с лична карта. България също няма очички, устичка и крачета и по него ,уви, не може да поеме, но пък вие сте мобилни същества и ние с голяма радост бихме ви изпроводили – изберете си кой бряг на Атлантика ви се харесва и – айде, друма!
Макар и очевидно ирационални, обществените отношения спрямо Русия(sic) съществуват, следователно за това е налице някаква обективна причина. Ако анализираме този тип нагласи, виждаме че подобни съществуват спрямо САЩ, а например спрямо Франция, Италия и дори Германия – не. Открай време има русофили и русофоби, а унгарофили и унгарофоби, нигерофили и нигерофоби не са известни. Причината за това е в известна степен във външната политика на правителствата на Русия и САЩ (от позицията на силния), но най- вече – в отсъствието на суверенна външна политика, която да е упражнявана от нашите собствени правителства. Повредата е във вашия телевизор: ако тези, на които е делегирана отговорността за нашата държавна политика упражняват адекватно такава, ако биха демонстрирали суверенност и работили реално в интерес на страната, то не би възникнала и никаква форма на фили-фоби. Не би имало основания за това. Неспособността на обществото да формулира съзнателно причината за ирационалните си нагласи го въвлича в ирационално поведение – обикновено деструктивно.
И накрая – разбира се, винаги имаме една група, чийто основна жизнена сила е омразата. „Да живееш – означава да мразиш!” е основното им мото. Днес им е „омразен” паметника, вчера абсолютно същите изливаха омразата си в Народния Съд, утре – каквото им е възможно. Надеждата на тези хора е в революциите, войните, анархиите – техните води, където с пълна сила могат да излеят цялата си омраза. Паметниците са дреболия, това няма да ги задоволи. Няма как да генерализираме мотивите на омразителите – всеки си има своя история и своя индивидуална причина, но всеки повод за деструкция бързо ги привлича като глутница, надушила кръв. Няма как да им угодим така или иначе.
Та може да завършим с дефинирането на многофакторната етиология на Hysteria Momumentae и отбележим факта, че тя може да се развие само при имунокомпрометирани общества – несуверенно управление, ниски образователни стандарти и отсъствие на корективи.
2023 ЗАЛЕЗ