В първата статия разгледахме появата на нов тип човек преди около 1000 години и нов тип човешки отношения. Как в дървото на печалбата стволът формиран от търговеца, със своето израстване се разклонява в клоните на фабриканта и банкера и в последно време първият клон рязко се извиси над доскоро засенчващият го банкерски в лицето на продаващите безразходни стоки и услуги (дигитални копия, услуги, авторски и лицензионни продукти). Но как този съвсем нов тип взаимодействие успя да преобърне общественият мироглед, моралната перцепция и ежедневната дейност. В името на какво?
Трябва да отбележим, че любопитната нова личност на печалбаря (тук и в бъдеще ще употребявам семантично правилната дума наместо „предприемач“) не се появява в едно идилично общество, за да го опорочи. Още преди около 10000 години, започва формирането на една нездрава обществена система, с потенциала да превръща човек в средство другиму. Ригидна система основана на наследственото „право“ и кастовото разделение на хората. В тази среда новаторът-печалбар се явява като възможност за промяна, едва ли не като борец за свобода, а тази борба е основната която човек е водил, откакто е изгубил свободата си. Просто борбата на печалбаря е борба за свобода и промяна за себе си. С течение на времето този стремеж е ставал все по- приемлив, тъй като просто не е съзирана по- добра алтернатива.
С появата на абстрактен символ за размяна – златото, среброто или парите – се появява първата възможност за натрупване на „блага“. Естествените блага са нетрайни, не може дори да се унаследят – колкото и храна да завещаеш, след няколко месеца тя ще се развали; колкото и земя да си обработвал, тя ще запустее ако синът ти не притежава трудолюбие; колкото и ризи да оставиш – молците ще ги изядат. Възможността да консервираш благата в абстрактната стойност на златото ражда възможността натрупаното благо да се унаследи и заедно с това идеята да се унаследи общественият статус. Именно той е дал възможност да се натрупа – уважението направило те водач на групата, или града, опосредствано от твоето желание, страст да притежаваш излишък, е дало възможност да се натрупа нещо което надхвърля твоят живот. Уважението, личните качества не могат да се унаследят, само властта и натрупаното злато, създавайки основите на първата нерационална и антихуманна система. Идеята да натрупаш и оставиш на собственият си наследник е един блян по обезсмъртяването. Вечният блян, отразен пръв още в най- старото художествено произведение.. Подобно нему, други от първите творби ни учат, че златото не е годно за ядене и този блян води към погибел.
Златото се превръща в идол, от който търсим живот. Подобно преобръщане може да проследим и в езика. Например – в употребата на думата „реализация“ – за тези, които я употребяват, истинският, съществуващ и жизнено необходим продукт, например хляб или жито се „реализира“ при неговата продажба и превръщането му в абстрактна стойност като пари.. Нашите способности, умения и таланти се „реализират“, когато бъдат закупени в служба на нечия лична печалба.. Кражбата е двойна, защото не само сме били заплатени в ущърб, а защото и даденото ни като част от обществото е принесло „реална“ полза на едного. „Качеството на живот“ съдържа много показатели и почти всички са близо до нулата и достатъчно манипулирани, за да се сведат до покупателна способност, или до броя на многобройните, непотребни, нетрайни стоки и услуги, които сме подтиквани да купуваме всеки ден. Тежко на Диоген например, понеже качеството на неговият живот по този стандарт е нищожно. „Производителността на труда“ се измерва с броя нетрайни, безсмислени вещи, които са избълвани на конвейра, за да се върти цикъла на печалбата по- бързо и по- бързо. По тази мярка производителността на труда на един дърводелец отпреди 200 години, който в продължение на година изработва една- единствена масивна маса, която ще бъде ползвана и ще носи уют на поколения наред, е ..нищожна. „Успехът“ не касае отношенията с другите, нито борбата с личните слабости, а натрупването, или по- скоро потреблението на повече и повече стоки.. „Предпримчивост“ е мъгляво понятие, което предполагаемо има връзка с находчивост, известен интелект, поемане на риск и сходни, но това е незадължително – същността му е в умение за мобилизация на всички ресурси, с цел осъществяване на лична печалба и несъмнено се загатва че целта оправдава средствата. „Либерализъм“ вече се свързва единствено с икономическата концепция, а либерализъм на печалбарството по необходимост е несвобода за обществото.
Съвсем естествено, либерализмът се обвързва и в освободеност на аморала. В разкъсването на всякакви морални норми, ценности и категории. Борбата му със съвестта е заложена в самата му същност: тъй като стремежът към печалба е аморален, неговата стремителна точка е в пълното незачитане на другия, в апогея на егоизма, в използването до край на другия. Либералната икономика гарантира неограничена свобода на печалбата, неограничен егоизъм, и неограничено заробване на човека. Последният е свободен да бъде стока, да робува на егоистичните си желания и да признава това „право“ на другите, да служи на най- елментарните си животински нагони, в чието задоволяване да открива своята висша „свобода“.
Дори това не е достатъчно крайно за съвременният модел, че се формира още по дясноикономическо понятие – „либертарианство“ – от уважение към тези хора, по презумция винаги приемам че им се плаща, за да изказват „идеите“ си. Езикът се пречупва в категориите на печалбарската парадигма, която е патологична сама по себе си. По- успешно се оказва превръщането на значението в противоположното му, отколкото частичното замъгляване на смисъла – истинското е илюзия, илюзията е истина; свободата е робство.. Опитът за изграждане на лингвистична нагласа към тенденциозно възприемане на света е обречен на неуспех: понятието не е самият обект, а е абстракция на обекта, така както златото е абстракция на благата. Маската накрая винаги се срива.
В различните общества минава различен период от време докато очевидно антихуманната и неестествена идея за унаследяване на властта бива отхвърлена окончателно, но това неизменно се случва. Такава е съдбата и на всички ирационални и противоестествени системи, тъй като са вътрешно нездрави.
Да се сравнява обществено регулираните и планирани производствено-пазарни отношения с дерегулирани, либерални такива е като да сравняваме съзнателното, рационално поведение с ирационално, диктувано от нашите моментни страсти. Волевото дългосрочно целеполагане, при което продоляваме трудности, за да осъществим значима бъдеща цел, с небрежното удовлетворяване на настояща егоистична приумица. Не е проблем на днешният ден, ако вместо да хабим време да ходим до контейнера, просто метнем торбичката през прозореца. Не е проблем на днешният ден, ако изкъртим паркета и дограмата, за да напалим печката и да се се стоплим сега. Не е проблем на днешният ден, ако похарчим цялата сума която имаме за месец напред за кюфтета и бира и легнем преситени. Има хора, които живеят по този начин. Но за щастие този ден на нашето общество приключи и ако се огледаме можем да видим резултатите в околната, социалната и икономическата среда.
Стремежът към прекрачване на границите на личният живот открива възможност да се претвори в натрупването на блага, които го надхвърлят. Разбира се, не може да се отрече вплитането и на преходните човешки страсти като алчност, скъперничество, гордост и т.н., но те не притежават необходимата сила, без да се подхранват от този мощен архетипов стремеж. Имунната система на моралните норми лесно се справя с мимолетните и ограничени егоцентрични качества, но бива преодоляна от този вроден копнеж. Оформя се нов свят на човешки взаимоотношения, но друг един копнеж – по свободата, успява да го разруши. И в двата случая осъществяването е привидно и резултатът е противоположен.
Нуждата на печалбата от все по- бързо и по- бързо завъртане на цикъла покупко-продажба, метастазира в обществото, създавайки облика на „динамичния“ начин на живот. Ориентацията към максимална печалба метастазира към краткосрочно планиране целящо дивидент до края на отчетната година, краткосрочни политики – в най- добрия случай с хоризонт следващите избори, краткострочни идеали и незабавно удовлетворяване на желанията. Утре не съществува.
Дали обаче за всички – ще разгледаме в следващата част.