Ако потърсим мястото на пазара в мисловната „карта“ на човек от от предходните поколения, вероятно с учудване, ще открием че заема съвсем малко кътче в покрайнините. Преди около 100 години това е едно седмично събитие за малобройното градско население и ежегодно за основното тогава селско. (Все още на места съществуват тези ежегодни панаири, вече по- скоро като временен увеселителен парк, отколкото като пазар за обмен на стоки.) Събитие, внасящо малко екзотика и вълнение в ежедневния ред. Преди 1000 години паричният обмен на мнозинството от хората се е свеждал до нула в продължение на поколения. Минималните нужди от външни продукти са се осъществявали предимно с директна размяна. Налозите са били също в селскостопанска продукция, тъй като не се е предполагало, че селското население въобще е разполагало с пари.
Как този незначителен елемент от човешкият живот хипертрофира до днешните мащаби и за сметка на какво? Днес обменяме парични средства ежечасово – всеки ден се появява нова сметка, трябва да се поднови някой от безбройните абонаменти, храната трябва да се купи, да платим паркинга, застраховката, сметката..
Преди около 1000 години по-осезаемо на пазара започва да се появява една любопитна фигура. Останалите идват на пазара, понеже имат нужда от, например сол и искат да обменят яйцата, които самите те носят за такава. Всеки идва с нещо, което желае да обмени, и си тръгва с друго нещо. Но не и този човек. Той няма намерение да обменя, а да натрупа. На друг пазар, той е придобил стока която там се обменя за десет яйца, но ще я продаде тук за дванадесет яйца. Спечелил е две допълнителни яйца и колкото повече пъти го прави толкова повече допълнителни яйца ще натрупа. Тъй като очевидно яйцата не са много подходящи за неговата основна цел, която е натрупването, а не обменът, това обикновено е търговецът на платове, подправки, аромати – притежаващи едновременно трайност и регионална изключителност, правеща възможно изкривяването на размяната. В крайна сметка, достигайки определено равнище на натрупване, всеки такъв продукт ще бъде обменен до пари, с цел удобство (консервация и концентрация).
Естественият живот на човек никога не е предполагал натрупване. Действителните нужди са или даденост като въздуха и водата, или са нетрайни като хранителните продукти, или са просто ненужни като втора риза. Малко на брой сечива и инструменти са се предавали от поколение на поколение и при нужда са се изработвали нови. Стотици хиляди години на никое човешко същество не е хрумвала ексцентричната идея да трупа. И появата на тази идея не е прогрес.
Получава се така, че средството, прието като улеснение за обмяната – парите, се превръща в средство за натрупване. При директната обмяна щяхме да имаме 10 яйца и торбичка сол, които сменят местата си. Сега имаме 10 яйца, торбичка сол и 2 две допълнителни яйца, с който селянинът е бил ощетен, понеже не е обменял с копача на сол. На пазара, където се търгува с пари, това пък биха били две мистериозни нови яйца, които се появяват от нищото. Това става възможно, понеже парите са не самият продукт, а абстракция на продукт.
Тук има още един много важен момент – богатият търговец винаги е странник. Той е чужденец, а и в родното си място се превръща в такъв поради постоянните си пътувания. Само това, че не е част от своето общество прави неговата дейност приемлива. Ако същият човек обикаля селото или града и обменя яйца, сол, грънци и круши, натрупвайки с надценки печалба пред очите на останалите, то това нямаше да свърши добре за него. Фактът, че поема рисковани пътувания също оправдава натрупаните печалби, а в момента когато е натрупал достатъчно, за да се установи и да праща своите слуги на рискованите пътувания, той вече се появява със своето положение, което вече се приема за даденост.
Малко по- късно, преди около 500 години, тази мистериозна фигура натрупва достатъчно пари, за да започне коренно нов тип търговия. Вместо да очаква завъртането на цикъла на търговските пътувания, за да натрупа печалба, той започва да дава заеми с лихва. Фокусът се развива – ако досега трябваше да вземем яйца, сол, сетне да ги завъртим и тогава да получим две допълнителни яйца, то вече яйцата се умножават както си седят (буквално, защото златото не мести мястото си – лихварят дава само разписка, с която удостоверява че някой разполага с него)! И отново се връщаме на същият важен момент – първите лихвари са били чужденци. По стечение на обстоятелствата, това са били евреи, но можеше да са които и да е, но не и членове на общността. Те никога не давали заем с лихва на други евреи – това се е смятало за неморално и биха били отхвърлени от тази общност. Можели са обаче да го правят с неевреите, моралните отношения спрямо които не са имали стандарти като на тези спрямо своите. Така че нееврейте започнали да ходят до пейките пред синагогите, където седели тези богати евреи и да взимат заеми с лихва. Оттук имаме и чудесното име Bank(o) – пейка. Както сме наясно, моралните норми след известно време „привикнали“ с идеята и дейността била прихваната и от нечужденците.
Моралната перцепция може да се изкривява в определени рамки и определени общества. Да се подържа в сравнително недоразвито, или неестествено състояние, но не и да се превърне в нещо друго. Както нормите за нормалност - съобразно естествената предразположеност, или статистическата: "нормалността" на женската шия в племето на жените-лебеди се пречупва веднага, щом премахнем насложените от човека пръстени. Всеки лукс е аморален, дотолкова, доколкото някой друг от общността е в нужда, в недостиг. Ако някой в нужда отива при друг, който има в излишък и този търси излишъка да му бъде върнат, при това с печалба.. няма как това да бъде морално. Ако в трапезата на едно семейство единият от братята е недохранен и пред него стои винаги коричка сух хляб, а пред друг се трупа изобилие и се изхвърля на боклука огромният остатък.. няма как това семейство да бъде възприето като нормално. Съвестта ни е винаги тук, и през цялото време сме готови да застанем зад “nobody's free until everybody's free” на Fannie Lou Hamer с цялото си сърце. Всичко останало са приложени пръстени, сковавали "морала" далеч над здравата почва. Обръча на социалния кръг, с който се обграждаме, за да се изолираме от "другите", изграждайки въображаема вътрешна"общност"; пръстенът на увеличаващите се разходи които идват да посрещнат увеличените доходи, създавайки илюзията, че покриваме основни "потребности"; ореолът на натрупалите повече, пред които изглеждаме "в нужда". Натрупалите би трябвало да започнат да се хранят в обществените столови на работниците, носейки разбира се, собствената си храна. Не е ясно защо тази идея дори изглежда абсурдна - не се възприемаме като една общност независимо от "статуса" ни? Който се формира благодарение на тези хора?? Би трябвало да го правят ден след ден и накрая ще се омерзят от храната си, ще се смажат от неудобството и срама който изпитват. Затова не го и правят. Трупайки, не усещаме че трупаме излишък, а смятаме, че догонваме други, които са натрупали повече. Намираме "основания" на натрупаното в мъгляви понятия за "находчивост, предприемчивост, риск", едва ли не трудолюбие, макар очевидно нито хората на тежкия физически труд, нито селскостопанските работници, нито рискуващите здравето и живота си миньори, нито пък академичните работници изглежда да са сред първите по благоденствие. "Основанията" ни не могат да минат и пред децата от детската градина, но успешно успяваме да ги засеем в същата градина, издигайки пръстен след пръстен. Понятието за "успешност", "качество на живот", "стандарт на живот" са тясно свързани с натрупването, а за мнозинството и изразходването за себе си. Пред очите ни е крайният и гарантиран успех на всекиго - недалеч от всяко населено място, няколко метра в земята или в малка съдинка в прахообразно състояние, а всичко останало може да се измери само с това, което сме дали на другите. Алчност, скъперничество, докопване, никога не са били ценени личностни качества. Освен днес, но и сега трябва да се маскират под "предприемчивост", "новаторство", "будност", "специфични качества". Води се борба за равен старт, но никой не пита защо трябва да има състезание. Между нас.
Подобно на спекулата, печалбата от лихвата се натрупва на всеки падеж, при всяко завъртане на колелото. Печели се толкова повече, колкото по- често се случва. Паралелно с хората от пейките се появяват и хората с фабриките – прословутата парна машина прави възможно да се съкрати дългото пътуване на търговеца. Покупко- продажбата става възможна на момента, а за да се направи обменът с печалба, покупката е композитна – суровина плюс труд плюс натрупано до момента под формата на инструмент за производство. Тъй като съотношенията на тези компоненти са трудно определими, а сметката е в ръката на фабриканта, то той определя степента на печалбата. Напомняме, че яйцата не се появяват отникъде – допълнителните винаги са в нечии ущърб, който при директна обмяна би дал по- малко. Печалбата идва или от по- евтини суровини, или от по- евтин труд. А цената на суровините трудно може да се манипулира. Предприемчивият дух не познава граници, затова преди 150 години трудещите се са продавали труда си по 15 часа на ден, заедно с този на 10 годишните си деца за не повече от самун хляб, подслон и колкото е възможно алкохол, та да забравят за живота си. Защо това е различно днес е друга тема, но отговорът ще ви изненада.
Преди около сто години идва следващата стъпка – технологиите напредват достатъчно, за да заменят тромавите парни машини с високоскоростни, позволяващи масовото производство, а за предприемача скоростта е живот – печалбата се трупа при завъртане на покупко-продажбата, колкото по- често завъртаме, толкова повече печелим. Покупката никога не е била проблем, скоростта вече не е проблем, но възниква проблемът с продажбата. Това е времето, когато хората за тяхно голямо учудване, са били убедени, че една дреха за цял живот не стига, че масивните мебели трябва да се захвърлят, че имат нужда от автомобил и т.н. Тези „потребности“ са продиктувани и натрапени от единствената истинска нужда – да се завърта цикъла отново и отново, по- бързо и по- бързо, за да се натрупва повече печалба. Започват периодичните, чести икономическите кризи, тъй като дори и убедените в необходимостта от нова дреха 15 часови работници просто няма с какво да я купят. Спасението на предприемачите идва неочаквано от една скритата победа, която наистина е друга тема, довела до минималните заплати, пенсиите, социалните помощи, обществени програми, държавни регулации на цените, премахване на златното покритие и до 99% данъци за богатите (!). Всичко това вкарва средства в масовото население и позволява то активно да се включи във въртенето на цикъла.
Разбира се, след края на студената война предприемаческият дух започва активно да премахва каквото може от изброените, а проблемът с нужната му масовост на продажбите решава чрез търсене на нови пазари и най- вече кредитиране. Масовата част на обществото никога не трупа печалба. Това не е нейна функция. Парите от продадения труд – физически или интелектуален, веднага се обменят за стоки и услуги, които са реална или натрапена потребност. Сега, с премахването на регулациите върху печалбите, броят на потребителите рязко се ограничава, затова им се предлага да продължат да го правят с предварително продаденият си труд. Продава се все по- продължителен и по- продължителен период от бъдещият труд, кредите се покриват с нови кредити както в личният така и в държавният живот. Глобалният дълг в момента е малко над 300% от БВП или 3 бъдещи години труд. Тъй като животът също има своите граници, последната стъпка са законите за личните фалити. Нека сме наясно, че банката никога не губи – сметката й плаща държавата, т.е. когато конкретен човек не е в състояние да си покрива кредитите, цялото общество съвместно му плаща сметката и цикълът се завърта. Очевидно е, че това също не може да продължава безкрайно, затова освободените от всякакво покритие пари, се създават в нови, поразяващи обеми. Докъде ще доведе и вече води това, е също друга тема.
Но най- любопитната поява от последните години е най- новата търговия – на дигиталните продукти и услуги и авторските права. Покупката е сведена до минимум – еднократен труд на шепа хора и безплатен цикъл на безкрайни продажби на копия! Обществото като източник на труд вече не е нужно, няколко души възнаградени еднократно или краткосрочно винаги са налични; инструменти за производство не са нужни или цените им са пренебрежимо малки, завъртането на цикъла е безплатно натискане на бутон copy; трябва само кредитиране на купувачи с новосъздадени пари, които веднага се пренасочват към печалбата, а дългът остава в обществото. Може би изобщо обществото в такава масовост вече става също непотребно за предприемача.
Трябваше да отговорим на няколко въпроса – 1/ как едно спорадично събитие в живота на предходните общества се превръща в основната част на съвременният живот? – отговорът се крие в това, че още подтикът за осъществяването му – натрупването на печалба, вече предполага стремеж към колкото е възможно по- висока честота на покупко-продажба, тъй като натрупването на печалба се осъществява със завъртането на цикъла. Посоката към все по-интензивна честота на търговският акт е заложена в самата му природа.
2/ за сметка на какво? – огромната част от мисловната карта на човека от предходните общества е била заета от взаимоотношенията с другите. Неговото ежедневие е преминавало в съвместният труд с близките, в пълноценното общуване в семейството и с децата и във вечерните събирания с общността. Ако имате чувството, че изпитвате липса от повече близост с другите, то може да си отговорите и на вторият въпрос.
Двата отговора опосредстват и едно спонтанно заключение – процесът на натрупване на печалба е по своята същност аморален. Докато обменът на стоки и услуги е взаимодействие, носещо взаимна изгода, то печалбарството е винаги в ущърб на едната страна. Обменът не предполага несъразмерност или натрупване. Нетрайността на естествените природни дадености и на самият човешки живот не предполагат натрупване. Ако в миналото този ущърб е бил незначителен поради извънредността на търговският акт (две яйца повече или по- малко седмично не се отразяват съществено на стопанството), то с нарастването на интензитета на търговията, стремеж заложен в самата й природа, този ущърб става цялостен, обхваща целият живот, надхвърляйки дори настоящето. Тази аморалност е била разпознаваема в началото и са съществували различни етични регулации и саморегулации на печалбата, но с течение на времето те са се стопили под вродения й стремеж към разрастване. Търговският акт с цел печалба е антихуманен по природа, той винаги използва човека като средство за натрупване; било като източник на труд, било като консуматор, човекът е винаги губещ. Освободена да се движи към своята цел от морални норми и регулации, печалбата се движи към неограниченост; неограниченост за сметка на другият участник. Свободата на пазара (а съвременният пазар е винаги с цел печалба) е несвобода за човека и това е неизбежно поради самата природа на печалбата.
Какво печелим и как тази хипертрофия успява да изземе аспектите на човешките взаимоотношения ще разгледам в следващата статия.
2023 ЗАЛЕЗ