ΤΙ ἘΣΤΙΝ ἈΛΉΘΕΙΑ

ЩО Е ИСТИНА?

Бидейки вплетеност, начинът по който съзнанието екзистира е присвояване: субективирайки обектното битие и обективирайки субектното битие. То ги извежда от тяхната същност и ги въвежда в паралелно спрямо самите тях Битие – трансформира хиперонтологичното в онтологично, което някак кореспондира, но е нетъждествено с нито едно от хиперонтологичните битиета. Наличието на тази нетъждественост поставя въпроса за Истината, който стои единствено пред съзнанието. Присвояването от своя страна, създава възможността за пораждане на символи, които доместицират присвоеното за съзнанието и го превръщат в негова оперантна, екстрапространствена и екстратемпорална собственост. И най-накрая обективираните символи правят възможно споделянето на присвоеното с друго съзнание по начина, по който бива присвоено присвоеното – по начина, по който е присвоено вече субективираното обектно или обективираноно субектно.

Въпросът за Истината, следователно, предхожда операционализацията и още повече акта на споделяне. С други думи – той нито се заражда, нито може да бъде решен в езика, или в неговите структури, а касае степента на съответствие между онтологичното и хиперонтологичното, като последното по дефиниция е недостъпно за пряко познание. Моите мнения и нагласи предхождат езика и могат да бъдат, а могат и никога да не бъдат облечени впоследствие в него, без това да има отношение дали отговарят или не на истината. Езикът изостря, но не формира проблематиката поради своята икономика на схематизация. Например едно твърдение като „Снегът е бял“ не е нито неистинно, нито истинно: в него се разкриват недостатъчността на понятията „сняг“ и „бял“ спрямо фактичността на непосредственият опит. Кой сняг? Кой регион от този сняг? Каква степен на белота? Доколко това се покрива с пълнотата на възприеманият, или биван някога възприеман сняг? Бихме могли да истинизираме твърдението с безкрайно множество дефинитивни условия, което превръщайки го във формално истинно, го лишава напълно от първоначалната му, автентична, съпреживелищна стойност. Формализацията отделя цялата плът от костите, премахвайки това, което всъщност имаме намерение да споделим, и което нито съвпада, нито се изчерпва в някакво позитивно информиращо съдържание. Тоест – твърдението е от една страна неистинно, понеже е недостатъчно конкретизирано, определено, формализирано, а от друга страна – се превръща в също така неистинно, ако се конкретизира? Сякаш имаме два различни критерия за истинност (макар да са много повече, останалите са повече или по-малко производни и перспективни на основното противоречие между кореспондентното и кохерентното разбиране. целта на настоящето есе не е подробният анализ на съществуващите подходи към истината, какъвто далеч би надхвърлил подобен обем, а фиксирането й като една от основните характеристики, определящи възможните модуси на насочеността на съзнанието), които използват едно и също понятие? Една „истина“ за обектното, отделното, конкретното и друга „истина“ за многопластовата тъкан на Битието, съчетаваща отношения, смисли, преживявания, винаги в тяхната цялост. Каква е същността на усредненото твърдение от езика на всекидневието, ако то не е нито неистинно, нито истинно? Каква е същността на „усредненият брътвеж“? „Усреднеността“ не е някакво „случайно“, или профанно усредняване – тя е артефакт на абстракцията като естествен акт на съществуването като съзнание. Тя е резултат на субективирана обектна реалност, или обратното; акцентуирането и уедняването на дадена характеристика, или омножествяването на едността в пространството. Истинността на абстракцията, или истинността на целостността, примирени в обичайната реч с помощта на екстралингвистичният и паралингвистичен съпътстващ ги поток.

Колкото по-абстрактни са елементите на абстрахиращата (извличащата от множествеността единичност) деятелна изява на съзнанието, толкова повече те съхраняват своята вътрешна истинност – като тяхната кулминация е в числата и изобщо самата математика, построена върху тях. Нейните следствия и зависимости са лишени от каквито и да било вътрешни противоречия, понеже абстрахирането е абсолютно. Те са напълно доместицирани символи, които се разгръщат в собствената вътрешна символна собственост на съзнанието и на които не се налага да се съотнасят с преживелищната конкретика на цялостност, а единствено да съответстват на вътрешната си кохерентност. Но откъсвайки се от непосредствеността на явеното, те престават да бъдат автентично истинни – да отговарят на истината в нейният същностен смисъл на съответствие между онтологично и хиперонтологично – и те изобщо не съдържат заявка за подобно съотнасяне. 2 – 1 = 1 е напълно вярно, но само в рамките на самата математическа система. Ако съм с приятел и враг дали ще остана с единият, или с другият не е еквивалентно. Ако сме аз и любимият ми човек, да остана сам не е „половината“ от ситуацията. Ако изгубя ръката си, има значение дали е лявата или дясната. Ако изгубя единият си родител, моето състояние ще бъде ли наполовина такова, каквото е било преди загубата? Математиката няма претенция за подобна „истинност“, поради което наличието на „истина“ в нея се дължи единствено на отсъствието на конфликт с пълнокръвната цялост на действителността в нейната конкретика. Нейната най-широка употреба в обществото е по отношение на също толкова абстрактните парични числови стойности, преди те да бъдат реализирани в конкретни неща или прояви. При все това по отношение на нито едно от посочените събития тя не е невярна. Защо формалната абстракция е толкова приложима към физическата реалност? Математиката не е просто „отсъствие на конфликт“ – тя изглежда е конститутивна за начина, по който обектността се явява в съзнанието, или посочва за наличието на вътрешната предопределеност в структурирането на това явяване.

Освен, че формулира в пълнота принципите на формалната логика, Аристотел класифицира и полага фундамента на всички основни дялове на науката – така, както ги познаваме и до днес. ..с едно изключение: Математиката. При това може да бъдем сигурни, че едва ли е бил неспособен в нея – надписът пред Академията се е спазвал напълно сериозно. Математиката е осъзната като доволно проблематична от реалистично, емпирично и логично настроеният Стагирик. Без да може да отрече директно нейният научен статус, той я разпознава като „труден проблем“. За Аристотел истината е изрично в съответствието между речта, мисълта зад нея и напълно независимата от тях обективна реалност. Той определя правилата на съждението, така че да бъдат, според него, идентични на правилата на обективната реалност. Но математиката вече загатва, че фактите на обективната реалност съвсем не са независими от съзнанието. Мислите и представите не са отражение на обективната реалност. А фактът, че абстрактните числови операции, въпреки че не са налични в обективната действителност, все пак се схождат с нея, оправдано буди тревога у несъгласният с платоновият обективен идеализъм философ. Със същият факт никак не може да се справим и днес. Защо бидейки единствено абстрактни операнти на съзнанието, математическите правила действително описват фундаменталната реалност? И дали всъщност го правят? Ние нямаме отговор на този въпрос. Макар и да предлагаме решение на зеноновият Ахил, не предлагаме ли само математическо решение?! Дали, доколко и по какъв начин то решава реалният онтологичен проблем?!

Ако истината е степен на кореспонденцията, то това не е кореспонденцията между езика и фактите, а между съзнанието и самите реалности. Търсенето на истината не е в анализа на езика, в изчистването на двусмислиците и създаването на логически ясни критерии за истинност. Езикът е винаги вторичен, той е инструмент за споделяне на вече присвоена реалност и фундаментално, по своята същност е неизбежно опростяване – или изгубване на прецизността и яснотата, или изгубване на цялостността, съдържаща същностният смисъл. Грубо казано, истината се постига повече в разкъсването на езика, отколкото в неговото дискурсивно усъвършенстване. Разкъсване, насочено не към решаване на скритите отношения, напрежения, йерархии и различия вътре в структурата на езика, а към префокусиране от него към света какъвто е, освобождаване за непосредствено вглеждане и съпричастяване с реалността.

В българският език самото понятие ни насочва пряко към това разбиране: Истина произхожда от прото-индоевропейския корен *h₁es- / *es- „съм„. От същият корен се развиват латинското est, гръцкото ἐστίν, санскритското asti и старобългарското ѥсть. В понятието Истина, се разкрива същностно онтологичният произход на „копулата е“: истина е „това, което е„, „съ-ществуващото“, явяващото се в Битието. Съчетавайки тази перспектива с гръцката ἀλήθεια, която акцентира върху разкриването, явяването, „излизането от скритост в нескритост“, което явяване е пред овременяващото и съхраняващо битие (не-забвение, овечностяване, овременяване) и латинската veritas – несъмнено, надеждно, на което може да се разчита, сигурно, т.е. което се запазва каквото е, непроменливо (вяра, която споделя своят произход с veritas, претърпява любопитна еволюция, превръщайки се от носеща смисъл на несъмнена сигурност, досто-верност, до убеждение, което не почива върху доказателства), придобиваме представа за истината като открито, самоочевидно, непосредствено предстоене пред това, което Е. Истината е срещата с това, което е, а не с неговите имена.

ПОЗНАНИЕ

Характерът на тази откритост става още по-ясен когато проследим как се формулират езиково начините за достигането ѝ – понятийно до истината се достига посредством познание и/или разбиране. Какво е заложено в тези понятия? Познание в своите архаични значения произтича от разпознаване, различаване, узнаване поради наличието на знак – или което става възможно поради някаква вече налична „връзка с“. Свързващият, личен, единителен характер на понятието прави възможно употребата на думата дори и в един по-интимен смисъл, който се прилага в превода на библейските текстове. От своя страна славянският синоним на познанието е вѣдѣти – да видя, което допълва перспективата на интимно предстоене в нескритост, което се осъществява не пасивно, а като активно действие на вглеждащият се. Проникновеният смисъл, споделен от двата синонима понастоящем е напълно изгубен по отношение на „познание“. Той преминава към друго понятие – „разбиране“.

РАЗБИРАНЕ

Представката раз- може да бъде подвеждаща, доколкото едната ѝ употреба (от прото-индоевропески „режа“, „дера“) се изразява в идеята за делене, разчастяване или обръщане на действието (като раз-давам, раз-ковавам и т.н.) – оттук „разбирам“ лесно може да се припознае в смисъла, вложен в идиома „сече му ума“ – като аналитична дейност. При все това обаче, раз- споделя още едно значение – на изцяло, напълно, внезапно, отведнъж (раз-смивам, раз-горя, от раз) – като еднократно, цялостно събитие. В думата „раз-бирам“ е по-вероятно да имаме вложен именно смисълът на тоталност и цялостност, а не на разделение – тоест „сбирам“, „събирам в цялост“ – което се потвърждава от синонима „схващам“ – тоест обхващам, обемам в цялостност. Удържайки значението на откритост, „разбиране“ се схожда с понятия като „озарение“, „откровение“, „просветление“, „инсайт“ или „сатори“, приближавайки се към, но без претенцията за съдържащата се в тях тоталност спрямо истината.

В своите първични значения понятията обозначаващи достигането до истината, са се свързвали с идеите за съ-единение, оцялостяване, открито лично гледане на това, което пребивава в тоталност и в съ-участие с него.

В настоящият светоглед познанието се свежда най-общо към ἐπιστήμη, като позитивистки идеал за достигане на истината посредством обективно наблюдение, логика, доказателство в обектността – когнитивен, аналитичен, формален и дискурсивен заход към битието в отсъствие, или в максимално заличаване на субектността. В „разбиране“-то може да вложим νόησις като директен, екзистенциален акт на о-съзнаване на Битието, каквото е.

Но какво би могло да бъде това, което е, в съучастието на съзнанието, когато последното определихме като динамична кайротично-символна смислоорганизация? Истината за нещо се постига в целостта на неговите кайротични взаимовръзки. Тази цялост се разгръща далеч отвъд въ-битийният онтологичен хоризонт, или – истината за нещо е по необходимост винаги непълна, защото пълната истина за нещо се разгръща в истината за всичко в неговата темпорално-пространствена цялост. С придвижването на хоризонта истината за нещо непрекъснато се реорганизира като елемент от целостта на онтологичните кайротични взаимовръзки в съзнанието, като никога не съвпада с онтологично кайротичната (като вплетеност със субектното битие) хиперонтологична цялост.

НАПРЕЖЕНИЕ

Когато помолим някого да посочи къде конкретно смята, че е разположено неговото съзнание, неговият Аз, то най-често получаваме няколко основни вариации – повече от половината, включително и аз самият, посочват главата (което обаче безспорно е исторически обусловено в голяма степен); други границите на собственото тяло; някой поставят ръка на гърдите или посочват сърцето; има и такива, които описват с ръка известен регион около тялото. Независимо от историчността, изглежда напълно естествен регионът зад очите, най- влиятелното от нашите сетива – „от тази страна“ на възприеманият „външен“ свят. При все това, конкретизирането е винаги проблематично и с различна степен на неопределеност – съзнанието няма как да намери своето място в битието, понеже то е имплицитното всичко на цялото си битие. Обектите и другите субекти, собствената телесност и „чуждият“ свят отвъд, всичко което се представя пред нас преживелищно, са не самите неща, а тяхната присвоеност, по начина по който е присвоена, по начина по който е о-съзната, по начина по който е осмислена и винаги преведена, интерпретирана на нашият собствен език и съ-изтакана в собствената ни субектност. Подобно на разбирането на Фриц Пърлс в гещалт-терапията, който тълкува всеки детайл от съня като аспект на самия сънуващ, всеки аспект на действителността, който възприемаме бодърствайки е продукт на субектността на самият бодърстващ. Не става дума за монадология и още по-малко за произволност или солипсизъм – присвоеното е ко-корелат с обектното и субектното битие, но присвоеното се схожда несъразмерно в неопределима степен с хиперонтологичните същности. Ако в леглото е попаднал елемент от лего играчка и сънуващият, боцкан от нея сънува, че го преследва овен, който отвреме – навреме го достига и го бодва с рог, то това преживяване в съня не може да се нарече произволно и несъмнено се схожда с реалността по някакъв начин. Добавените субективни орнаменти около възприятието също така се схождат по някакъв начин с историята, нагласите и особеностите на сънуващият. Но не бихме казали, че преживяването на реалността в този сън съвпада с реалността, каквато е. Нашата субектност по същият начин интерпретира множествеността и субектното, между които е разположена, трансформирайки ги в собствената си преживелищност. По същият начин тя добавя, завършва, прогнозира, осмисля, взаимосвързва, категоризира и т.н. интерпретираното, доставяйки го в окончателният присвоен вид и единствено в присвоен вид пред съзнанието. Всичко, с което то разполага, са собствените продукти на субектността. Всяко разграничаване – между аз и другият, аз и другото, аз и света, аз и тялото, аз и духовното, се преживяват вече като вътрешни отношения, като региони от единственото битие на имплицитна субектност. Те не са същностни противопоставяния – единственото такова, единственото друго, е радикално другото: непроницаемото небитие. За съжаление е невъзможно да се намери „бодърстващ“, който да ни „разбуди“ от съня и да ни посочи реалността на лего частицата. Защото няма достъпен друг, „външен“ на собствената субектност, а ако и да имаше, не бихме могли да не-интерпретираме гледната му точка. Фундаментът на нашата субектност е едността на субектното битие, чиято споделена структуроформираща същност предопределя споделеното засрещане в пространствената неопределена множественост. „Обективността“ се основава не върху наблюдаваните закономерности в множествеността, а в наличието на закономерности, които предопределят възможността за съществуването на наблюдаването. Ако говорим за емергентност, то в известен смисъл фундаментът на високоорганизирана материя е този, който е „емергентен“ на субективността, в чийто най-повърхностен слой – съзнанието, се вплитат корелативно битиетата. Вплетеността на субектното и обектното битие е конституционният фундамент, който предопределя екзистирането на съзнанието като процес на присвояване, който е единственият свят, единствената реалност в която то се намира и която единствено може да бъде наречено Битие или онтология. Съзнанието „присвоява“ – превежда, именува (семиотично, а не лингвистично – езикът „закъснява“, той по-следва смисъла) явимото „за нас“. Превръщайки формата в символи, то ги операционализира, а евентуално и екстернализира, като по този начин съ-знанието се разгръща не само като слой на субектността, но и като като върнат в обектността обектен слой – системи от символна памет, артефактност, техне. Съзанието именува явимото, за да стане явено (като раз-познаване, смислово съ-включване в тоталността на битието му), а съ-знанието оперира с името (самото то е неспособно да именува, да яви) в субектността и в обектната оперативност. В това явяване е „скриващото се разкриване“ на хиперонтологичните битиета, които излизат от собствената си същност, които я губят, за да се разкрият в съзнанието. Характерът на разкриваща ко-корелация в отчастената съпричастност на съзнанието, формира постоянен онтологичен недостиг спрямо хиперонтологичното и е извор на непрестанно „напрежение за истината“.

Заблудата, несъвпадението с „истината“, се корени в отчастяването, или в самото търсене на истина за нещо самó по себе си. Опитът за вглеждане в самóто по себе си, освен че е спорно като възможност, е скриване на истината: скриване на целостта зад заменилата я частност. Субстанциалността е илюзорна, понеже пренебрегва темпоралността, а обусловеността подвеждаща, защото хронологизира кайротичността. Единствената съ-ществуваща отчастеност се явява самото съзнание, съзнания-та в омножествяването им в пространството на обектното битие. Крайната неделима субстанция, търсена в пространствеността, е проекция на окончателната едно-ст на субектното битие. Опитът за валидизация на същностната обектност се оказа безплоден – достигайки пределите и отвъд тях на познанието, съзнанието предстои пред елементарните фундаменти на обектната реалност – чужди на всякаква интиутивна представа за „солидност“ и „стабилност“: идеи които изглежда да имат по-скоро проективен произход на субектното битие, отколкото да изхождат от опита с делимата, преходна и изменчива макро действителност. Както и да захожда към тях – като енергийни състояния, прояви на поле, информационни хранилища – те в крайна сметка могат да бъдат разбрани като прояви на пространствеността, чиято структурност обаче не изхожда от самото него в себе си, а се явява в него каквато е. Техните характеристики и поведение са екстрарецептивни и парадоксално – се описват с математическите абстракции, които не се схождат с онтологичното разбиране за истинност в цялост. Колкото по-дълбоко слизаме във физиката, толкова по-абстрактни и формални стават описанията. Те са математически стабилни, но напълно откъснати от феноменалният опит за „непосредствените обекти“: когато се занимаваме с математика и логика, ние не изучаваме света „навън“. Ние изучаваме най-дълбоката, вградена структура на собственото си съзнание – структура, която е обща за всички нас не като универсален модел за всички отделни индивиди, а буквално споделен, реален онтологичен фундамент. Съвпадението между формалните математически модели и радикалните основи на обектността показва, че стабилността на научната истина стои върху абстрактни форми, които са по-близо до структуриращите начини на явяване, отколкото до някакви „обекти отвън“. И тъй като изглежда очевидно недостоверно начинът на съзнанието за обработка на реалността чрез абстракция и оперантните му особености да произхождат от недостъпни, екстраперцептивни феномени от съвсем друго равнище, то по-правдоподобно би било да приемем, че начинът на явяване на тези екстраперцептивни основи е предопределен от структуриращият фундамент на субектността – т.е. описвайки безвремевата пространственост, засрещната в кайротичният поток към който принадлежи, съзнанието описва не самата нея, а начинът, по който единствено може да я структурира. Това не означава отсъствие на „обективност“ – „обективността“ обаче е единствено характерът на конститутивната вплетеност на съзнанието, а не естеството на обектното битие. Начинът, по който тя започва да протича, засрещната от структуриращата, смислова кайротична времевост на субектното битие. Разгръщащото се в обектната действителност /начинът по който обектното битие се засреща/ е не това, което е, а само отношенията и насочеността на съзнанието към другите съзнания и субектното битие. Това не означава и множественост на истинността, тъй като съзнанието е конституирано както от „разполагането си“ в безкрайната неопределена множественост на пространственото обектно битие, така и от едността на субектното битие, което е по дефиниция единствено, цялостно и съответно споделена основа на съзнания-та, от което и именно произхожда онтологичната структурност. Няма как да знаем какви са обектите „в себе си“, но метафорично може да си „представим“ подобно познание по отношение на фотона. „В себе си“ фотонът би бил чисто небитие, поне според ОТО. За него пространството не съществува, както и времето – моментът на неговата поява съвпада с момента на неговото преобразуване – той е равен на нула. На Небитие. Любопитно е, че това „в себе си небитие“ тъкмо е този Хермес, който свързва онтологичното с абстрактното биване на фундаменталната действителност, който динамизира обектността и разгръща онтологично множествеността на другото. Напълно в духа на фрагмента от трактата на Горгий Леонтийски, ако го приложим към обектността (независимо от целта и смисъла, който самият той влага в тези твърдения):

• Нищо не съществува.
• Ако все пак съществува, то е непознаваемо за човека.
• Ако е познаваемо, то не може да бъде предадено на друг чрез слово.

Или – Истината за обектното битие и за елементите на обектната множественост във вплитането е, че са небитие, което изразява отношенията на субектността със субектното битие (и другите субектности), разгръщаща се кайротично в собственото си смислополагане.

Напрежението за истината присъства необходимо в съзнанието като неизбежен резултат от несъразмерността между онтологичният хоризонт и тоталността отвъд него. Придвижването на хоризонта води до непрекъснато пре-осмисляне и преконфигуриране на онтологичната цялост, създавайки постоянно усещане за несигурност, което съзнанието се стреми да елиминира. В същността си на агент, на него е необходимо доместициране, напълно съответсващо темпорално-пространствено на реалността отвъд, за да може да определи правилните решения и да ги осъществи. Това напрежение не е единственият, но е един от факторите, предопределящи избора на неговата онтологична насоченост. За да го реши, то може да използва няколко подхода.

Първият подход да се реши напрежението за истината е субектността да се самозаличи онтологично, да се обективира и проектира в обектността, при което радикално се премахва всякакво противоречие между онтологично и обективно: първото просто изчезва. Този физикалистки подход се оказва неубедителен, изправяйки се пред „твърдият проблем“ на единственото безспорно съществуващо в своята непосредственост. Със своята поява на света в лицето на Япет, съдбата на смъртните, тоест на съзнанието, се разгръща в четири модуса. Този първи подход е провалът на Атлас, обречен на самота под смазващият товар на материята.

Вторият подход заличава и обектността и субектността, сривайки ги в производните им символни конструкти на съ-знанието. Всички евентуални несъразмерности се свеждат до и се решават в морфологията, синтаксиса, напреженията и отношенията в самият език. Разбира се, този подход е и продуктивен, акумулиращ чрез езиковата продукция мащабно съ-знание, предоставящо огромни оперативни възможности и тяхната обективирана продукция. Това е провалът на Прометей, който превръща света си в оперантен набор от структури, които човекът може да подрежда и експлоатира. Когато истината е редуцирана до синтаксис и конвенции, светът става произведение на езика, технология и „прогрес“, обрамчващи, приковаващи и безспирно поглъщащи „вътрешността“ на самото човешко.

Третият подход максимизира акта на присвояване, като го издига до истинополагащ сам по себе си в творческата активност и символотворчество. В него не се търси максимална кореспондентност между онтологичното и хиперонтологичното, тя се неглижира като профанна нагласа, над която тържествува единствената истинност на самото символотворчество. Това е провалът на Менетий, погълнат от собствената си дръзка сила, хюбрис, и възгордяване, запратили го в мрачната бездна на Тартар.

Четвъртият подход абдикира от това напрежение, като се срива до реактивност, която не претендира за никаква истина отвъд настоящето. Тя свива своят хоризонт до минимума на непосредственото, в което не се поставят никакви въпроси за отвъд – нито темпорално, нито пространствено, нито съпричастно. Провалът на Епиметей. На краткият човек.

Петият възможен подход на пръв поглед изглежда най-радикален в крайните форми на медитативните практики, в които всяка обектност, включително собствената телесност, мисловност и емоционалност, се заличават максимално, приравнявайки се с илюзорна заблуда на небитието. Противоречието се решава в заличаването на обектността. Тук обаче субектността в спецификата на нейната изява не успява да се удържи, което прави неубедително нейното присъствие. Съвсем логичното следствие от това е произтичащото заключение за цикъл от прераждания – ако съзнанието се отрече от самото себе си, ако бъде анонимизирано и десубективирано, то би могло да бъде приложено към всяка произволна субектност. В крайна сметка, този подход в себе си изглежда по-скоро представлява модус на първият, в който субектното се претопява в обектното, макар на пръв поглед да се отрича от него. Автентичното решение към субектното битие е удържащо разгръщане, търсещо съответствието между субектността и субектното битие, откриващо кайротичната си изява като онтологична съ-причастяваща се реалност в множествеността.

Разкривайки се в битието на разгръщащата се кайротично-символна смислоорганизация, Истината би могла да бъде единствено процес, а не състояние. Тя е непрекъснато осъвременяване на съответствието между несъразмерности. Всеки от четирите провала в това е опит да се заличи напрежението между онтологично и хиперонтологично чрез елиминиране на единият, или и на двата от полюсите. С това те пропускат същинската задача: удържането на напрежението като условие за истинност, в разгръщащо кайротично движение.

Напрежението за Истината не е разрешимо, защото такава е същността на съзнанието. Защото то не „съдържа“ отражения на една реалност, а удържа вплетеност на две различни реалности. Присвоеното не е миниатюрно копие на една действителност, а степен на кореспонденция спрямо две различни, автономни битиета, в негово собствено Битие. При това двете реалности са асиметрични за съзнанието, което навлиза откъм субектното битие къмто обектното. Времепораждащото субектно битие е също така структуропораждащото, смислопораждащото и съ-единяващото. Истината не може да бъде открита в обектното битие – в него тя се съдържа само дотолкова, доколкото засрещането му се оформя от структурите на субектното. Съответно в едността на субектното битие Истината се разкрива като кайротичната тоталност на съ-ществуващото. Екзистирайки, отношението на съзнанието към истината описва асимптота – то може само да отдалечава, или приближава до безкрайност своята кореспондентност без никога да я достига, поради своята отчастеност в множествеността на пространствеността. То се разминава с истината, то никога не съвпада с Истината, но в зависимост от своята насоченост, то може да бъде перспектива на Истината – никога пълната Истина, без да бъде неистина.

==================

БЕЛЕЖКА

Няколко дни след публикуването на тази статия срещнах фолклорната легенда за „разковничето“ (в доклада на проф.д-р.пс.н. И.П.Пеев на XVI-та научна конференция „Културното наследство на Варна и Черноморския регион 2025″, проведен на 26 септември 2025 г.). Посредством нея може да разширим перспективата си към понятието „разбиране“, което като символен елемент свързва в себе си многопластови и дори противоположни идеи.

Билките, „магическите треви“, сами по себе си въплъщават идеята за явяване на тайното, за разкриване на скритото. При това такова „скрито“, което притежава „сила“, надхвърля прозаичното и обичайното. Без това да е проявено посредством някаква изключителност в тяхната външност, в техният вид, цвят, форма размер, те притежават скритата мощ да оказват решително влияние върху здравето и живота, стига последната да е разпозната и разкрита. Тя не представлява очевидна даденост – същността на билките е закрита зад прозаичният им облик.

Разковничето във фолклора е растение с магическа сила, „което отключва врати, открива скрито имане, превръща желязото в злато“. Тоест на него се приписва притежанието на разкриващ и трансформиращ ефект. Не само самото то като „биле“ е символ на разкриване на скритост, но и същността на собствената му скрита сила е разкриването – явява се като символична есенция на самата „билкост“. Представката „раз-“ в случая обозначава „обръщане на действието“ – раз-коваване, възстановяване и отмяна на резултата от предходното действие.

Ако удържим тези перспективи към понятието „раз-биране“, освен вече предложената идея за „цялостно сбиране“, „обхващащо в цялост явяване“, може да открием характера му на достигане до това истинно явяване посредством разкъсване на повърхностните значения, „пре-обръщане“ на установеното, преструктуриране на значенията в цялост, което явява същностното, пребивавало скрито зад „тривиалното“.

==================

ПРИЛОЖЕНИЕ

За да направим по-ясно горното изложение, ще използваме резултатите от едно изследване на С.Тейлър и К.Егето‑Сзабо, съчетано с резултати от други сходни изследвания, които да фиксират и откроят валидните характеристики на преживяването за истинност в така наречените състояния на повишена съзнателност.

Изключително важно е уточнението, че с това не предлагаме тези състояния като образец, модел, а още по-малко цел на екзистирането спрямо истината. Важно е да се отбележи, че те обикновено са спонтанни, непредизвикани, нецеленасочени феномени, в които съзнанието е неспособно да пребивава трайно. Но не би трябвало да бъдат пренебрегвани като феноменологични свидетелства, ясно разкриващи взаимовръзката между същностните, иманентни фундаменти на съзнанието. Посредством преживявяването за истинност, да повдигнем завесата към фактичната същност на истината.

БАЗИСНО ИЗСЛЕДВАНЕ: Exploring Awakening Experiences: A study of awakening experiences in terms of their triggers, characteristics, duration, and after effects.

Публикувано в The Journal of Transpersonal Psychology, 2017, Vol. 49, No. 1.

По-долу са извлечени онези феноменологични характеристики от набора на Тейлър–Егето-Сзабо, които имат и крос-изследователска опора в други утвърдени инструменти и парадигми (мистични скали, психеделични изследвания, НДЕ, медитативни изследвания). За всяка характеристика даваме и обобщена оценка за конвергенция, доказателства по парадигми, ключови инструменти и представителни източници.

Правило за „крос-изследователска валидност“:

·         Висока: последователно присъствие в ≥3 независими парадигми и/или съставлява ядро на валидиран фактор в големи психометрични инструменти.

·         Средна: стабилно в ≥2 парадигми, но контекст-специфично или периферно в други.

·         Ограничена: ясно потвърдено в 1–2 парадигми, с ограничена генерализация.

Таблица: валидирани характеристики от набора на Тейлър–Егето-Сзабо

Характеристика (Т–Е)	Конвергенция (обща)	Подкрепа по парадигми	Ключови инструменти	Представителни източници
Свързаност/единство	Висока	Мистични скали, Психеделични (OB/„oceanic boundlessness”), НДЕ, Медитация	MEQ30; Hood; 5D-ASC/OAV (OB); Greyson NDE	Barrett et al., 2015 (MEQ30); Studerus et al., 2010 (OAV); Greyson, 1983
„Преживяване за истинност“/по-дълбоко знание (noetic quality/ deeper general ‘knowing’)	Висока	Мистични скали (ядрен фактор), НДЕ; присъства и при психеделици (MEQ)	MEQ30; Hood; Greyson NDE	Barrett et al., 2015; Greyson, 1983
Промяна във времевото чувство / трансценденция на време/пространство	Висока	Мистични скали, НДЕ, Психеделични (времеви изкривявания)	MEQ30; Hood; 5D-ASC/OAV; Greyson NDE	Barrett et al., 2015; Studerus et al., 2010; Greyson, 1983
Положителни афекти (мир, радост, хармония)	Висока	Мистични скали (Positive mood), НДЕ (peace/joy), Психеделични (blissful state)	MEQ30; 5D-ASC/OAV; Greyson NDE	Barrett et al., 2015; Studerus et al., 2010; Greyson, 1983
Любов/състрадание	Средна–висока	Често като компонента и/или последващ-ефект в мистични и психеделични изследвания; свързана с про-социални промени	MEQ30 (част от Positive mood); последващи оценки	MacLean et al., 2011; Griffiths et al., 2008
Тишина на ума (липса на мисловен шум)	Средна	Силно потвърдена в медитативни мерки; по-слабо в MEQ/Hood; частични корелации в психеделични (не идентични)	Nondual Awareness; FFMQ; (частично EDI)	Hanley et al., 2018; Baer et al., 2006
Интензифицирано възприятие (жизненост, яркост, „светлина“)	Средна	Силно при психеделици, по-периферно в мистични/НДЕ	5D-ASC/OAV (Visionary restructuralization)	Studerus et al., 2010
Нестандартни телесни усещания	Ограничена	Надеждно при психеделици (Somesthesia/„body load”), ограничено в мистични/НДЕ	5D-ASC/OAV (Somesthesia)	Studerus et al., 2010

Бележка: В класическите мистични скали ядрените домейни включват още „Сакралност“ и „ Неизразимост, Неподатливост на описание“, които не са експлицитно кодирани в Т–Е, но имат висока крос-изследователска валидност и укрепват общия профил на „пълно“ мистично преживяване: Barrett et al., 2015 (MEQ30).

Източник за набора на Тейлър–Егето-Сзабо: https://psycnet.apa.org/record/2018-04040-004

Обобщителен анализ, насочен към същностните (кръстосано валидирани) характеристики

Същностен „мистичен“ клъстер (висока крос-валидност):

•          Единство/свързаност;
•          „Преживяване за истинност“ (Концептуализирано в дадените изследвания като „Ноетична валентност” или „чувство за дълбока достоверност/знание” (noetic quality/ deeper general ‘knowing’) );
•          Трансценденция на време/пространство;
•          Положителен афект.

Този клъстер се репликира в: MEQ/MEQ30 (вкл. подскали „Unity“, „Noetic quality“, „Transcendence of time/space“, „Positive mood“), в НДЕ скалата на Greyson (единство, мир/радост, загуба на обичайното усещане за време), и в психеделичната феноменология (напр. 5D-ASC „Oceanic Boundlessness“ и положителни аффекти), като предсказва дълготрайни смислови и поведенчески промени (напр. Отвореност към опита ( „Openness“ като когнитивно-естетична любознателност, въображение, нагласа за приемане на новост, чувствителност към естетичното и вътрешните чувства, интелектуална отвореност към идеи и ценности; или – разкъсване на стереотипната, пасивна нагласа) и персистиращи положителни ефекти след психеделична сесия). Вж. Barrett et al., 2015; Greyson, 1983; Studerus et al., 2010; MacLean et al., 2011.

Контекст-модулатори със средна крос-валидност:

• Любов/състрадание: често влиза в „Positive mood“ (MEQ) и се проявява силно като последващ ефект (про-социалност, смисъл и ценности; MacLean et al., 2011; Griffiths et al., 2008).
• Тишина на ума: силно валидирана в медитативните изследвания (не-концептуална яснота, не-реактивност), по-слабо в мистичните скали; допълва „отслабването на чувството за „аз-овост“ и намалена руминация (Hanley et al., 2018; Baer et al., 2006).
• Интензифицирано възприятие: надеждно при психеделици (визуална реконфигурация, яркост, „светлина“), но периферно за мистичната есенция; полезен маркер на „психеделичния“ профил (5D-ASC/OAV; Studerus et al., 2010).

Периферни/ограничено общовалидни:
• Нестандартни телесни усещания: последователно при психеделици (Somesthesia/„body load“) и в някои „енергийни“ описания, но не са ядро в мистичните и НДЕ скали (вж. Studerus et al., 2010).

Допълнителни ядра, липсващи в Т–Е, но с висока крос-валидност:

•          Сакралност и Неизразимост — централни за MEQ/MEQ30 и Hood, често и при НДЕ. Включването им в кодирането повишава конвергентната валидност и съпоставимостта със „златния стандарт“ на мистичните измервания (вж. Barrett et al., 2015).

ОБОБЩЕНИЕ: „Пробуждащите“ феномени имат стабилно крос-изследователско ядро от Единство – Усещане-за-истинност – Трансценденция на време/пространство – Положителен афект. Около него се групират контекстни модули: Интензифицирано възприятие (по-силна при психеделици), Тишина на ума (по-силна при медитация), и Нестандартни телесни усещания (ограничено общовалидно). Този профил е консистентен с феноменологиите при мистични преживявания, НДЕ и част от психеделичните изследвания, и е свързан с устойчиви екзистенциални и личностни промени.

В нашият контекст откриваме пълно съвпадение с дефинирането на Истината като процес на разгръщане на кайротично символната смислоорганизация, насочена в безкрайно приближение към едността на времепораждащото субектно битие, явяващо окончателната цялост на темпоралните взаимовръзки в тяхната смислова същност, съпровождано с активна удовлетвореност и нарастваща съпричастност, което е неподатливо за езиково описание и споделяне.

ИЗТОЧНИЦИ:

1.      Taylor, S., & Egeto-Szabo, K. (2017). Exploring Awakening Experiences: A study of awakening experiences in terms of their triggers, characteristics, duration, and after-effects. The Journal of Transpersonal Psychology, 49(1), 45–76.

2.      Barrett, F. S., Johnson, M. W., & Griffiths, R. R. (2015). Validation of the revised Mystical Experience Questionnaire (MEQ30) in experimental sessions with psilocybin. Journal of Psychopharmacology, 29(11), 1182–1190.

3.      Studerus, E., Gamma, A., & Vollenweider, F. X. (2010). Psychometric Evaluation of the Altered States of Consciousness Rating Scale (OAV). PLoS ONE, 5(8), e12412. PMC.

4.      Greyson, B. (1983). The Near-Death Experience Scale: Construction, reliability, and validity. Journal of Nervous and Mental Disease, 171(6), 369–375.

5.      Griffiths, R. R., Richards, W. A., McCann, U., & Jesse, R. (2006). Psilocybin can occasion mystical-type experiences having substantial and sustained personal meaning and spiritual significance. Psychopharmacology, 187(3), 268–283.

6.      Griffiths, R. R., Richards, W. A., Johnson, M. W., McCann, U. D., & Jesse, R. (2008). Mystical-type experiences occasioned by psilocybin mediate attribution of personal meaning and spiritual significance 14 months later. Journal of Psychopharmacology, 22(6), 621–632.

7.      MacLean, K. A., Johnson, M. W., & Griffiths, R. R. (2011). Mystical experiences occasioned by psilocybin lead to increases in the personality domain of openness. Journal of Psychopharmacology, 25(11), 1453–1461.

8.      Hanley, A. W., Nakamura, Y., & Garland, E. L. (2018). The Nondual Awareness Dimensional Assessment (NADA): New measure and initial validation. Psychological Assessment, 30(12), 1765–1780.

9.      Baer, R. A., Smith, G. T., Hopkins, J., Krietemeyer, J., & Toney, L. (2006). Using self-report assessment methods to explore facets of mindfulness. Assessment, 13(1), 27–45.

===========