понеделник, октомври 13, 2025
НАЧАЛОЕСЕТАΤΙ ἘΣΤΙΝ ἈΛΉΘΕΙΑ

ΤΙ ἘΣΤΙΝ ἈΛΉΘΕΙΑ

публикувано:

ЩО Е ИСТИНА?

Бидейки вплетеност, начинът по който съзнанието екзистира е присвояване: субективирайки обектното битие и обективирайки субектното битие. То ги извежда от тяхната същност и ги въвежда в паралелно спрямо самите тях битие – трансформира хиперонтологичното в онтологично, което кореспондира но е нетъждествено с нито едно от хиперонтологичните битиета. Наличието на тази нетъждественост поставя въпроса за Истината, който стои единствено пред съзнанието. Присвояването от своя страна създава възможността за пораждане на символи, които доместицират присвоеното за съзнанието и го превръщат в негова оперантна, екстрапространствена и екстратемпорална собственост. И най-накрая обективираните символи правят възможно споделянето на присвоеното с друго съзнание по начина, по който е присвоено – по начина, по който е субективирано обектното или обективирано субектното.

Въпросът за Истината, следователно, предхожда операционализацията и още повече акта на споделяне. С други думи – той нито се заражда, нито може да бъде решен в езика, или в неговите структури, а касае степента на съответствие между онтологичното и хиперонтологичното, като последното по дефиниция е недостъпно за пряко познание. Моите мнения и нагласи предхождат езика и могат да бъдат, а могат и никога да не бъдат облечени впоследствие в него, без това да има отношение дали отговарят или не на истината. Езикът изостря, но не формира проблематиката поради своята икономика на схематизация. За пример твърдение като „Снегът е бял“ не е нито неистинно, нито истинно: зад него се разкриват недостатъчността на понятията „сняг“ и „бял“ спрямо фактичността на непосредственият опит. Кой сняг? Кой регион от този сняг? Каква степен на белота? Доколко това се покрива с пълнотата на възприеманият или биван някога възприеман сняг? Бихме могли да истинизираме твърдението с огромно количество дефинитивни и ограничителни условия, което обаче ще направи безсмислена неговата употреба изобщо, тъй като нито ще има достатъчно широко информативна, нито каквато и да било съпреживелищна стойност. Каква е същността на това твърдение, ако то не е нито неистинно, нито истинно? Каква е същността на „усредненият брътвеж“? „Усреднеността“ не е случайно усредняване – тя е артефакт на абстракцията като акт на съществуването като съзнание. Тя е резултат на субективирана обектна реалност, или обратно чийто резултат е акцентуирането и уедняването на дадена характеристика, или омножествяването на едността в пространството.

Колкото по-абстрактни са елементите на тази деятелна изява на съзнанието, толкова повече те съхраняват своята вътрешна истинност – като тяхната кулминация е в числата и изобщо математиката. Нейните следствия и зависимости са лишени от каквито и да било вътрешни противоречия, понеже абстрахирането е абсолютно. Те са напълно доместицирани символи, които се разгръщат в собствената символна собственост на съзнанието и на които не се налага да се съотнасят с преживелищната конкретика, а единствено да съответстват на вътрешната си кохерентност. Но именно заради това те не са в състояние да бъдат автентично истинни – да отговарят на истината в нейният същностен смисъл на съответствие между онтологично и хиперонтологично – те изобщо не съдържат заявка за подобно съотнасяне. 2 – 1 = 1 е напълно вярно, но само в рамките на самата математическа система. Ако съм с приятел и враг дали ще остана с единият или с другият не е еквивалентно. Ако сме само аз и любимият ми човек, да остана сам не е половината от предходната ситуация. Ако изгубя ръката си, има ли значение дали лявата или дясната? Ако изгубя единият си родител, моето състояние ще бъде ли наполовина такова, каквото е било преди загубата? Математиката изобщо няма претенция за подобна „истинност“, поради което наличието на „истина“ в нея се дължи единствено на отсъствието на конфликт с пълнокръвието на действителността. Нейната най-широка употреба в обществото е по отношение на личните финанси – движението на също толкова абстрактните парични числови стойности, преди да бъдат реализирани в конкретни неща или прояви. При все това по отношение на нито едно от посочените събития тя не е невярна. Защо формалната абстракция е толкова приложима към физическата реалност? Математиката не е просто „отсъствие на конфликт“ – тя изглежда е конститутивна за начина, по който обектността се явява в съзнанието, или посочва за наличието на вътрешна предопределеност в структурирането на това явяване.

Ако истината е степента на кореспонденцията, това не е кореспонденцията между езика и света на фактите, а между съзнанието и самите реалности. Търсенето на истината не е да бъде анализиран езика, да се изчистят двусмислиците и да се създадат логически ясни критерии за истинност. Езикът е винаги вторичен, той е инструмент за споделяне на вече присвоена реалност и фундаментално, по своята същност е неизбежно опростяване. Грубо казано, истината се постига повече в разкъсването на езика, отколкото в неговото ювелирно усъвършенстване. Разкъсване, насочено не към решаване на скритите отношения, напрежения, йерархии и различия вътре в структурата на езика, а към префокусиране от него към света какъвто е, освобождаване за непосредствено вглеждане и съпричастяване с реалността.

В българският език самото понятие ни насочва пряко към това разбиране: Истина произхожда от прото-индоевропейския корен *h₁es- / *es- „съм„. От този корен се развиват латинското est, гръцкото ἐστίν, санскритското asti и старобългарското ѥсть. В понятието Истина, се разкрива същностно онтологичният произход на „копулата е“: истина е „това, което е„, „съ-ществуващото“, явяващото се в Битието. Съчетавайки тази перспектива с гръцката ἀλήθεια, която акцентира върху разкриването, явяването, „излизането от скритост в нескритост“ и латинската veritas – несъмнено, надеждно, на което може да се разчита, сигурно (вяра, която споделя своят произход с veritas, претърпява любопитна еволюция, превръщайки се от носеща смисъл на несъмнена сигурност, досто-верност, до убеждение, което не почива върху доказателства), придобиваме представа за истината като открито, самоочевидно, непосредствено предстоене пред това, което Е. Истината в крайна сметка е срещата с това, което е, а не с неговите имена.

ПОЗНАНИЕ

Характерът на тази откритост става по-ясен когато проследим кои са начините за достигането ѝ – до истината се достига посредством познание и/или разбиране. Какво е заложено в тези понятия? Познание в своите архаични значения произтича от разпознаване, различаване, узнаване поради наличието на знак – или което става възможно поради някаква вече налична „връзка с“. Свързващият, личен, единителен характер на понятието прави възможно употребата на думата и в един по-интимен смисъл, който се прилага в превода на библейските текстове. От своя страна славянският синоним на познанието е вѣдѣти – да видя, което допълва перспективата на предстоене в нескритост, което се осъществява не пасивно, а като активно действие на вглеждащият се. Проникновеният смисъл, споделен от двата синонима понастоящем е напълно изгубен по отношение на „познание“. Той преминава към друго понятие – „разбиране“.

РАЗБИРАНЕ

Представката раз- може да бъде подвеждаща, доколкото едната ѝ употреба (от прото-индоевропески „режа“, „дера“) се изразява в идеята за делене, разчастяване или обръщане на действието (като раз-давам, раз-ковавам и т.н.) – оттук „разбирам“ лесно може да се припознае в смисъла, вложен в идиома „сече му ума“ – като аналитична дейност. При все това раз- споделя още едно значение – на изцяло, напълно, внезапно, отведнъж (раз-смивам, раз-горя, от раз) – като еднократно, цялостно събитие. В думата „раз-бирам“ е по-вероятно да имаме вложен смисълът на тоталност и цялостност, отколкото на разделение – „събирам в цялост“ – което се потвърждава от синонима „схващам“ – тоест обхващам, обемам в цялостност. Удържайки значението на откритост, „разбиране“ се схожда с понятия като „озарение“, „откровение“, „просветление“, „инсайт“ или „сатори“, приближавайки се към, но без претенцията за съдържащата се в тях тоталност спрямо истината.

В своите първични значения понятията обозначаващи достигането до истината, са се свързвали с идеите за съ-единение, оцялостяване, открито гледане на това, което пребивава в тоталност и в съ-участие с него.

В настоящият светоглед познанието се свежда най-общо към ἐπιστήμη като позитивистки идеал за достигане на истината посредством обективно наблюдение, логика, доказателство в обектността – когнитивен, аналитичен и дискурсивен заход към битието в отсъствие, или в максимално заличаване на субектността. В „разбиране“-то може да вложим νόησις като директен, екзистенциален акт на о-съзнаване на Битието, каквото е.

Но какво би могло да бъде това, което е, в съучастието на съзнанието, когато последното определихме като динамична кайротично-символна смислоорганизация? Истината за нещо се постига в целостта на неговите кайротични взаимовръзки. Тази цялост се разгръща далеч отвъд въ-битийният онтологичен хоризонт, или – истината за нещо е по необходимост винаги непълна, защото пълната истина за нещо се разгръща в истината за всичко в неговата темпорално-пространствена цялост. С придвижването на хоризонта истината за нещо непрекъснато се реорганизира като елемент от целостта на онтологичните кайротични взаимовръзки в съзнанието, като никога не съвпада с онтологично кайротичната (като вплетеност със субектното битие) хиперонтологична цялост.

НАПРЕЖЕНИЕ

Когато помолим някого да посочи къде конкретно смята, че е разположено неговото съзнание, неговият Аз, най-често получаваме няколко основни вариации – повече от половината, включително и аз самият, посочват главата (което обаче безспорно е исторически обусловено в голяма степен); други границите на собственото тяло; някой поставят ръка на гърдите или посочват сърцето; има и такива, които описват с ръка известен регион около тялото. Независимо от историчността, доста автентично приляга регионът зад очите, най- влиятелното от нашите сетива – „от тази страна“ на възприеманият „външен“ свят. При все това, конкретизирането е винаги проблематично и с различна степен на неопределеност – съзнанието няма как да намери своето място в битието, понеже то е имплицитното всичко на цялото си битие. Обектите и другите субекти, собствената телесност и „чуждият“ свят отвъд, всичко което се представя пред нас преживелищно, са не самите неща, а тяхната присвоеност, по начина по който е присвоена, по начина по който е о-съзната, по начина по който е осмислена и винаги преведена, интерпретирана на нашият собствен език и съ-изтакана в собствената ни субектност. Подобно на разбирането на Фриц Пърлс в гещалт-терапията, който тълкува всеки детайл от съня като аспект на самия сънуващ, всеки аспект на действителността, който възприемаме бодърствайки е продукт на субектността на самият бодърстващ. Не става дума за монадология и още по-малко за произволност или солипсизъм – присвоеното е ко-корелат с обектното и субектното битие, но присвоеното се схожда несъразмерно в неопределима степен с хиперонтологичните същности. Ако в леглото е попаднал елемент от лего играчка и сънуващият, побоцкван от нея сънува, че го преследва овен, който отвреме – навреме го достига и го бодва с рог, то това преживяване в съня не може да се нарече произволно и несъмнено се схожда с реалността по някакъв начин. Добавените субективни орнаменти около възприятието също така се схождат по някакъв начин с историята, нагласите и особеностите на сънуващият. Но не бихме казали, че преживяването на реалността в този сън е адекватно на реалността, каквато е. Нашата субектност по същият начин интерпретира множествеността и субектното между които е разположена, трансформирайки ги в собственият си език, по същият начин тя добавя, завършва, прогнозира, осмисля, взаимосвързва, категоризира и т.н. интерпретираното, доставяйки го в окончателният присвоен вид и единствено в присвоен вид на съзнанието. Всичко, с което то разполага, са собствените продукти на субектността си. Всяко разграничаване – между аз и другият, аз и другото, аз и света, аз и духовното, се преживяват вече като вътрешни отношения, като региони от единственото битие на имплицитна субектност. Те не са истински противопоставяния – единственото такова, единственото друго, е радикално другото: непроницаемото небитие. За съжаление е невъзможно да се намери „бодърстващ“, който да се засмее на съня и да ни посочи лего частицата. Защото няма достъпен друг, „външен“ на собствената субектност, а ако и да имаше, не бихме могли да не-интерпретираме гледната му точка. Фундаментът на нашата субектност е едността на субектно битие, чиято споделена структуроформираща същност предопределя споделеното засрещане в пространствената неопределена множественост. „Обективността“ се основава не върху наблюдаваните закономерности в множествеността, а в наличието на закономерности, които предопределят възможността за съществуването на наблюдаването. Ако говорим за емергентност, то формите на високоорганизирана материя са тези, които са емергентни на субективността, в чийто най-повърхностен слой – съзнанието, се вплитат корелативно битиетата. Вплетеността на субектното и обектното битие е конституционният фундамент, който предопределя екзистирането на съзнанието като процес на присвояване, който е единственият свят, единствената реалност в която то се намира и която единствено може да бъде наречено Битие или онтология. Съзнанието „присвоява“ – превежда, именува (семиотично, а не лингвистично – езикът „закъснява“, той по-следва смисъла) явимото „за нас“. Превръщайки формата в символи, то ги операционализира, а евентуално и екстернализира, като по този начин съ-знанието се разгръща не само като слой на субектността, но и като като върнат в обектността обектен слой – системи от символна памет, артефактност, техне. Съзанието именува явимото, за да стане явено (не в лингвистичен смисъл, а като раз-познаване, смислово съ-включване в тоталността на битието му), а съ-знанието оперира с името (самото то е неспособно да именува, да яви) в субектността и в обектната оперативност. В това явяване е скриващото се разкриване на хиперонтологичните битиета, които излизат от собствената си същност, изгубват я, за да се разкрият в съзнанието. Характерът на разкриваща ко-корелация в отчастената съпричастност на съзнанието, формира постоянен онтологичен недостиг спрямо хиперонтологичното и е извор на непрестанно „напрежение за истината“.

Заблудата, несъвпадението с „истината“, се корени в отчастяването, или в самото търсене на истина за нещо самó по себе си. Опитът за вглеждане в самóто по себе си, освен че е спорно като възможност е скриване на истината: скриване на целостта зад заменилата я частност. Субстанциалността е илюзорна, понеже пренебрегва темпоралността, а обусловеността подвеждаща, защото хронологизира кайротичността. Единствената съ-ществуваща отчастеност се явява самото съзнание или съзнания-та в омножествяването им в пространството на обектното битие. Крайната неделима субстанция търсена в пространствеността е проекция на окончателната едно-ст на субектното битие, а хронологизацията – проекция на кайротичността му. Опитът за валидизация на същностната обектност се оказа безплоден – достигайки пределите и отвъд тях на познанието, съзнанието предстои пред една единствена квантова функция, а евентуалните елементарни фундаменти на обектната реалност – чужди на всякаква интиутивна представа за „солидност“ и „стабилност“: идеи които изглежда имат по-скоро проективен произход на субектното битие, отколкото да изхождат от опита с делимата, преходна и изменчива макро действителност. Както и да захожда към тях – като енергийни състояния, прояви на поле, информационни хранилища – те в крайна сметка могат да бъдат разбрани като прояви на пространствеността, чиято структурност не изхожда от самото него в себе си, а се явява в него каквато е. Техните характеристики и поведение са екстрарецептивни и се описват с математическите абстракции, които не се схождат с онтологичното разбиране за истинност. Колкото по-дълбоко слизаме във физиката, толкова по-абстрактни и формални стават описанията. Те са математически стабилни, но напълно откъснати от феноменалният опит за „непосредствените обекти“: когато се занимаваме с математика и логика, ние не изучаваме света „навън“. Ние изучаваме най-дълбоката, вградена структура на собственото си съзнание – структура, която е обща за всички нас не като универсален модел за всички отделни индивиди, а буквално споделен, реален онтологичен фундамент. Съвпадението между формалните математически модели и радикалните основи на обектността показва, че стабилността на научната истина стои върху абстрактни форми, които са по-близо до структуриращите начини на явяване, отколкото до някакви „солидни обекти отвън“. И тъй като изглежда очевидно недостоверно начинът на съзнанието за обработка на реалността чрез абстракция и оперантните му особености да произхождат от недостъпни, екстраперцептивни феномени от съвсем друго равнище, то по-правдоподобно би било да приемем, че начинът на явяване на тези екстраперцептивни основи е предопределен от структуриращият фундамент на субектността – т.е. описвайки безвремевата пространственост, засрещната в кайротичният поток към който принадлежи, съзнанието описва не самата нея, а начинът, по който единствено може да я структурира. Това не означава отсъствие на „обективност“ – „обективността“ обаче е единствено характерът на конститутивната вплетеност на съзнанието, а не естеството на обектното битие. Начинът, по който тя започва да протича, засрещната от структуриращата, смислова кайротична времевост на субектното битие. Разгръщащото се в обективната действителност /начинът по който обектното битие се засреща/ е не това, което е, а само разгръщането на взаимоотношенията на съзнанието с другите съзнания и субектното битие. Това не означава и множественост на истинността, тъй като съзнанието е конституирано както от „разполагането си“ в безкрайната неопределена множественост на пространственото обектно битие, така и от едността на субектното битие, което е по дефиниция единствено, цялостно и съответно споделена основа на съзнания-та, от което и именно произхожда онтологичната структурност. Няма как да знаем какви са обектите „в себе си“, но метафорично може да се доближим до подобно познание по отношение на фотона. „В себе си“ фотонът би бил чисто небитие според ОТО. За него пространството не съществува, както и времето – моментът на неговата поява съвпада с момента на неговото преобразуване – той е равен на нула. На Нищо. Любопитно е, че това „в себе си небитие“ тъкмо е този Хермес, който свързва онтологичното с абстрактното биване на фундаменталната действителност, който динамизира обектността и разгръща онтологично множествеността на другото. Напълно в духа на фрагмента от трактата на Горгий Леонтийски, ако го приложим към обектността (независимо от целта и смисъла, който самият той влага в тези твърдения):

  • Нищо не съществува.
  • Ако все пак съществува, то е непознаваемо за човека.
  • Ако е познаваемо, то не може да бъде предадено на друг чрез слово.

Или – Истината за обектното битие и за елементите на обектната множественост във вплитането е, че са небитие, което изразява отношенията на субектността със субектното битие (и другите субектности), разгръщаща се кайротично в собственото си смислополагане.

Напрежението за истината присъства необходимо в съзнанието като неизбежен резултат от несъразмерността между онтологичният хоризонт и тоталността отвъд него. Придвижването на хоризонта води до непрекъснато пре-осмисляне и преконфигуриране на онтологичната цялост, създавайки постоянно усещане за несигурност, което съзнанието се стреми да елиминира. В същността си на агент, на него е необходимо доместициране, напълно съответсващо темпорално-пространствено на реалността отвъд, за да може да определи правилните решения и да ги осъществи. Това напрежение не е единственият, но е един от факторите, предопределящи избора на неговата онтологична насоченост. За да го реши, то може да използва няколко подхода.

Първият подход да се реши напрежението за истината е субектността да се самозаличи онтологично, да се обективира и проектира в обектността, при което радикално се премахва всякакво противоречие между онтологично и обективно: първото просто изчезва. Този физикалистки подход се оказва неубедителен, изправяйки се пред „твърдият проблем“ на единственото безспорно съществуващо в своята непосредственост. Със своята поява на света в лицето на Япет, съдбата на смъртните, тоест на съзнанието, се разгръща в четири модуса. Този първи подход е провалът на Атлас, обречен на самота под смазващият товар на материята.

Вторият подход заличава и обектността и субектността, сривайки ги в производните им символни конструкти на съ-знанието. Всички евентуални несъразмерности се свеждат до и се решават в морфологията, синтаксиса, напреженията и отношенията в самият език. Разбира се, този подход е и продуктивен, акумулиращ чрез езиковата продукция мащабно съ-знание, предоставящо мащабни оперативни възможности и тяхната обективирана продукция. Това е провалът на Прометей, който превръща света си в оперантен набор от структури, които човекът може да подрежда и експлоатира. Когато истината е редуцирана до синтаксис и конвенции, светът става произведение на езика, технология и „прогрес“, обрамчващи, приковаващи и безспирно поглъщащи „вътрешността“ на самото човешко.

Третият подход максимизира актът на присвояване, като го издига до истинополагащ сам по себе си в творческата активност и символотворчество. В него не се търси максимална кореспондентност между онтологичното и хиперонтологичното, тя се неглижира като профанна нагласа, над която тържествува единствената истинност на самото символотворчество. Това е провалът на Менетий, погълнат от собствената си дръзка сила, хюбрис, и възгордяване, запратили го в мрачната бездна на Тартар.

Четвъртият подход абдикира от това напрежение, като се срива до реактивност, която не претендира за никаква истина отвъд настоящето. Тя свива своят хоризонт до минимума на непосредственото, в което не се поставят никакви въпроси за отвъд – нито темпорално, нито пространствено, нито съпричастно. Провалът на Епиметей. На краткият човек.

Петият възможен подход на пръв поглед изглежда най-радикален в крайните форми на медитативните практики, в които всяка обектност, включително собствено телесност, мисловността и емоционалността, се заличават максимално възможно, приравнявайки се с илюзорна заблуда на небитието. Противоречието се решава в заличаването на обектността. Тук обаче субектността в спецификата на нейната изява не успява да се удържи, което прави неубедително нейното присъствие. Съвсем логичното следствие от това е произтичащото заключение за цикълът от прераждания – ако съзнанието се отрече от самото себе си, ако бъде анонимизирано и десубективирано, то би могло да бъде приложено към всяка произволна субектност. В крайна сметка, този подход в себе си изглежда по-скоро да представлява модус на първият, в който субектното се претопява в обектното, макар на пръв поглед да се отрича от него. Автентичното решение към субектното битие е удържащо разгръщане, търсещо съответствието между субектността и субектното битие, откриващо кайротичната си изява като онтологична съ-причастяваща се реалност в множествеността.

Принадлежейки единствено на битието на разкриващата кайротично-символна смислоорганизация, Истината би могла да бъде единствено процес, а не състояние. Тя е непрекъснато осъвременяване на съответствието между несъразмерности. Всеки от четирите провала в това е опит да се заличи напрежението между онтологично и хиперонтологично чрез елиминиране на единият, или и на двата от полюсите. С това те пропускат същинската задача: удържането на напрежението като условие за истинност, в разгръщащо кайротично движение.





АБОНИРАНЕ

- НЕ ПРОПУСКАЙТЕ СЛЕДВАЩИТЕ ПУБЛИКАЦИИ СЪС SYGNAL:

ИЛИ TELEGRAM:

ZALEZsite

Или поискайте известия на email:

последни

предишна статия

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук