Критиките към образованието отдавна са част от общественото ежедневие. Сипят се отвсякъде, а в отговор поредното министерство го потапя все по- дълбоко в блатото на бюрократизма и безумието.
Принципно уместната вчерашна критика на Диян Стаматов разкрива част от аспектите на проблемът образование, а това че той е председател на Съюза на работодателите в народната просвета, ще ми позволи да направя едно кратко въведение. Името на този Съюз съдържа понятие, което скоро ще се сдобие със уточнението (ост) в речника – замяната на „просвета“ със „образование“ не е преднамерена, но позволява много точно да се опишат протичащите процеси. „Просвещаването“ описва процес при който „осветяваме“ действителността и я показваме такава, каквато е; разпръскваме мрака на незнанието и разкриваме пред погледа на учащия неподозирани, скрити до момента феномени, явления и закономерности. Ролята на просветителя е да представи действителността пред ученика, а нейното осмисляне, отношението към тази действителност, заключенията от „видяното“ са предоставени на самият ученик. От друга страна „образование“ описва процес на „изграждане на образ“ на действителността у учащия. Като всяко отражение този образ донякъде се опира на реалността, а доколко, е напълно в ръцете на изобразяващият. Ролята на учащият е сведена до пасивността на платното, върху което ще се изрисува съответният образ.
Основният проблем на образованието е заложен още в поставената му основна цел: „Успешна реализация на пазара на труда“!
Първо ще обърна внимание на лекотата и цинизма, с които подобно мото се поставя и приема. На пазарите не се реализират нито стоките, нито способностите – те съществуват съвсем реално и преди това. На пазарите се продава и купува. Очевидно родителите изпращат детето си на училище с надеждата то да се продаде и да го направи на възможно най- добрата цена. Между впрочем единствената причина тези, които приемат парите за висша форма на реалността сред незначителния свят на илюзиите да не използват робски труд днес, е не във техният изключителен хуманизъм и филантропство, а понеже последният е изключително нерентабилен в сравнение с „наемният“.
С такова целеполагане е нереалистично образоването, по думите на г-н Стаматов, да бъде „продукт, чиято дейност се вижда 7-8 години по-късно, след като приключи“. Това е едно неосъществимо пожелание, тъй като образованието е придатък на бизнеса, то е насочено изключително към нуждите на бизнеса. Целта на образованието не предполага каквото и да било дългосрочно интелектуално развитие, то е ориентирано към краткосрочни перспективи, тъй както съвременният бизнес е насочен към краткосрочни печалби. Времето на плавната и устойчива икономика е отдавна отминало по много причини, динамиката и стремежът към бърза печалба определят и ръководят пазарите, развитието на технологиите светкавично прекрояват картата на приоритетите и нуждите на купувачите на работна ръка. Нерегулираната икономика е спонтанна, стихийна и ирационална, нейният хоризонт е на няколко крачки, а дългосрочните последици са без значение. Това което се очаква от учащите е да усвоят конкретни умения и тясноспециализирани познания. Първите ще бъдат ненужни още при дипломирането поради технологичните промени, а вторите – неадекватни поради новите познания. И абитурентите ще влязат в потока на следдипломната квалификация.
Образованието в неговата модерна форма не разполага с времето да формира широки базисни познания и мироглед, на базата на които да се развива критично мислене и продуктивни интелектуални способности. Макар и непреднамерено, така се формира именно подходящият за бизнеса стаден себепродавец.
Доколкото неспособността за осмисляне на „материала“ и критично мислене стават трърде очевидни в последно време, „експертите“ залагат приоритизация на последните, като това целенасочено или не, се прави по начин по който реално да ги възпрепятства. А именно – в периода, когато децата трябва да натрупват знания, на тях се предлага да разсъждават по даден въпрос. Нека самите учители, които са в практически контакт с децата, във формата на национално обсъждане решат кога въобще учащите придобиват способност за продуктивно мислене. Във всеки случай разсъждаването по даден предмет преди да е натрупан солиден познавателен фундамент, приучава единствено към празнодумство и илюзия за собствено мнение. Това е като поливане на фиданка, поставена без почва на скалата, с очакването че тя ще израстне. Същевременно в момента, в който децата придобиват такива възможности, те са вече под натиска в рамките на учебната година да усвоят безраен низ от нова тясноспециализирана фактология, в който няма време за разсъждение.
Действително съвременните учебници, по думите на Стаматов, са съставени не от базисни познания, а от „дълбочината на академичната характеристика, която в момента я има в почти всички учебници по всички предмети“. Като родител мога да допълня, че влагането на тази академичност, води до пълна фрагментация на урока и практическа невъзможност да бъде осмислен като цяло. Липсва последователно, логическо свързано изложение, което да може трайно да бъде запаметено и осмислено. Наместо това текстът е разкъсан от несвързани тематични акценти. Поразително, но това може да се открие дори в учебниците по математика. Допускам, че тези творби са продукт на напъна на авторите да демонстрират собствената си експертност и така да продадат, а и да оправдаят продажната цена на стоката си. В резултат очакваме учителите да се явят като даровити диригенти, които да успеят да изпълнят цялата творба по откъслечни фрагменти от произведението. Безспорно има и такива виртуози, но нямаме право да го очакваме от всеки.
Не мога да се съглася само с това, че е нужен „прагматичен подход с много визуализация“. Това ни връща към пасивността на възприемащият. Несъмнено днешният кратък човек е по- склонен към бързото, пасивно възприемане на информация, към TikTok, YouTube Shorts, късите послания във Twitter и Facebook, малките статии или дори само заглавията. Кратката култура на съвремието, посята от леността на възприятията и дефицита на време. Но не би трябвало да я насърчаваме. Ако акцентът на просветата се постави не върху оперативните, тясно специализирани умения в служба на бизнеса, а върху изграждането на продуктивни, интелектуални способности, то време поне за това, има достатъчно – поне дванадесет години по шест часа на ден. За тясната специализация има курсове.
Просветата не е „инвестиция в себе си“! Като общество, сме длъжни да изкореним всяка подобна търговска нагласа. Не са ни нужни лекари, които са станали такива само за да получават „адекватно“ заплащане. Нужни са ни само тези, които са станали такива, за да лекуват. Не са ни нужни адвокати, които ще направят всичко за хонорара си. Нужни са ни само тези, които са пожелали да защитават правдата. Не са ни нужни финансисти, които умеят ловко да ползват „вратичките“, оставени от тези, които са „инвестирали в себе си“, за да достигнат възможността да бъдат законодатели. Трупането на познание, е трупане на печал. И го трупаме не за да го „реализираме“ в своя полза, а защото подтика да го направим е по- силен от всяка друга алтернатива. Защото целта на придобиването му стои по-високо от нас и от нашият егоизъм. Правим го, за да послужим на другите според силите си.
Впечатление прави и отказът на съвременното училище да поеме възпитателна функция. Отговорността за възпитанието се прехвърля на родителите, цитирайки Денков „По никакъв начин не може да очакваме учителите да заместват родителите във възпитанието – какво е добро, какво е лошо..“ Да, не може да ги заместват, но би трябвало да се допълват взаимно и особено там, където има дефицит от страна на родителя. Учителят е вторият значим авторитет в живота на детето и ако той не възпитава в това какво е добро и какво лошо, насажда съмнение относно моралните ценности. Последните, между впрочем, са така или иначе под постоянна атака в съвременното общество. Моралът касае отношенията ни с другите, а следствието от неговото отсъствие е егоизмът. А егоистът отговаря на потребностите на бизнеса – това е краткият човек на моментното удоволствие, на спонтанната консумация, който ще удовлетвори моментното си желание без оглед на последиците, или на близките си и обществото. Единствените „казуси“, за които има време в образованието касаят различни морални дилеми, създавайки по този начин илюзорното усещане за „относителност“ и неопределеност на моралните норми и ценности. Ще използвам случая да вмъкна, че моралът не е функция на конкретно общество, както се опитват да ни го представят някои, а даденост подобно на крайниците, с които (обикновено) се раждаме. Представен ни е чрез съвестта и вродените ни възприятия за справедливо и несправедливо, добро и лошо, подобно на възприятията за горе и долу. Конкретното общество може да деформира тази съвест, подобно на черепните кутии в някой общности, но не ще може да ги атрофира трайно.
Всички останали проблеми на образованието ще се решат, ако негова цел е развитие на личността, а не суровина за бизнеса. Ако стандартизирането и бюрократизацията се заменят с човечност и гъвкавост. Ако родители и учители сме заедно за децата си, а не покриваме безброй нормативи. Ако възпитаваме честни, достойни и отговорни към другите личности, а не кратки консуматори. Проблемът не е в скоростната кутия – извън пътя сме.
2023 ЗАЛЕЗ