Зададен директно, този въпрос (Защо живееш?), изглежда твърде безцеремонен, дързък и може би дори оскърбителен. Присъствието на причина за съществуването се разбира като самоочевидна, а дори само намекът за допускане на нейното отсъствие – обиден. Тук е скрито спонтанното схващане за екзистенциалната сингулярност на личността, а в очевидното затруднение за еднозначна вербализация на отговора – фактът, че неговият отговор не се формира напълно в съзнанието, а понякога и изобщо не се манифестира там, макар и да управлява цялостното поведение, решения и отношения. Хоризонтът на съзнанието през по- голямата част от времето е доста близък. Изпълнявайки своите функции на разсъдък (Verstand), то се ангажира с непосредствените задачи и дейности, основанието за които може веднага да назове без особени колебания. То ни повежда сутрин към работното ни място, и това за него е обосновано от необходимостта от получаването на заплата в края на месеца, чието предназначение веднага би назовало. То решава от къде да мине маршрутът му, и обосновано може да посочи защо иска да избегне трафика и пристигне навреме. То формира определено поведение спрямо различните хора и лесно посочва причината. И така нататък. Същевременно безспорно усеща, било то и интуитивно, присъствието на определена далеч по- обща и безкрайно по- значима причина, която напътства неговият живот и оправдава всички останали поведения, подобни на посочените, които сами по себе си са неспособни да оправдаят неговото съществуване. У всеки един е налице непрестанното усещане, което може да се определи като икигай (生き甲斐) – „причината да ставаш от леглото сутрин“, или динамичният напор на ентелехията (ἐντελέχεια), устремена към своето окончателно осъществяване. То обединява в себе си три ключови елемента – цел: усещането, че животът има посока и че действията на индивида са насочени към постигането на значими цели; кохерентност: усещането, че животът е разбираем и притежава логически свързана последователност, което помага на индивида да се ориентира в света; значимост: усещането, че животът има стойност и че индивидът допринася за нещо по-голямо от себе си и удовлетворяването му има динамичен характер под формата на активност, насочена към осъществяването на целта. Изследванията показват, че потребността от смисъл е универсална. Осемдесет и един процента от анкетираните в едно изследване, проведено от Lifeway Research през 2021-ва година, смятат че съществува основна причина, цел на всеки човешки живот, а 68% смятат, че намирането на по-дълбок смисъл е основен приоритет. Каквито и отговори да даде на този въпрос при това съзнанието, те винаги изглеждат дълбоко повърхностни, несъразмерни по значимост, или дори лекомислени и противоречащи на реалното поведение – те са извън съзнателният обхват и засега няма да се спираме на тях.
Макар и да позволява дефиниране като „принцип“, доколкото не се реализира напълно в съзнанието, а в цялостната личност, както я определихме, необходимостта от смисъл по същество представлява потребност. По същият начин, както се определят като потребности физиологичните, и също както те понякога се реализират в лапсуси, неврози и други неосъзнати прояви на поведението, потребността от смисъл се удовлетворява неизбежно, дори ако това става извън рамките на осъзнаваното. Като такава се определя тя в изследването на С.Хайнцелман и Л.Кинг (2014, Life is Pretty Meaningful), при Ф.Мартела и К. .Шелдън (2019, Clarifying the Concept of Well-Being: Psychological Need Satisfaction as the Common Core Connecting Eudaimonic and Subjective Well-Being) и може да бъде разбирана у К.Г.Юнг в концепцията му за Selbst, представляващ крайната цел на индивида – постигането на цялостност и интеграция на съзнателното и несъзнателното. Юнг разглежда смисъла като динамичен процес, който се проявява чрез символи и архетипи, и който е в основата на психичното здраве., а също и у В.Франкъл, който разглежда смисъла като основна движеща сила и основа за психичното благосъстояние; индиректно при Е.Маслоу като основа за самоактуализацията, у К.Роджърс, и М.Селингман, макар при тях да витае разбирането, че като потребност тя се осъществява, едва когато е в обхвата на съзнанието, а когато е извън него, остава неудовлетворена. В нашето разбиране тя се осъществява императивно, независимо от степента на нейната осъзнатост. Всъщност нейното осъзнаване никога не е пълно, доколкото съзнанието никога не е в състояние да съвпадне напълно с обема на цялостната личност, или субекта. В нейното фундаментално и цялостно организиращо значение, тя по- добре може да бъде разбрана във връзката й с останалите потребности.
Потребностите представляват енергийният фундамент на съществуването. Те са основния двигател, който поддържа живота и движи човешкото поведение, мислене и развитие. Те са първопричината изобщо да бъде предприето каквото и да било действие, да бъде протегната ръката, или направена крачката. Те са източникът на всяка мотивация, и осигуряват енергията, необходима за поддържане на жизнените процеси, както на биологично, така и на екзистенциално ниво. Те са подтикът и всяко началото. Дори в пределите на някои теории, като тази на Б.Скинър, стимулът да се поставя в основата на мотивацията, в действителност неговата потентност се основава единствено на изначалното съществуване на потребността. Базисната потребност може да се моделира, преформира, манипулира, но тя е безусловното условие и единственият енергиен източник на психичният живот.
Потребностите са външни за субекта. Тяхната проява не произтича волево, притежава спонтанен характер и целенасоченост. Пред субекта те се представят обикновено като цялостен, завършен конструкт със своята цел и подкрепени от съответставащото емоционално преживяване – позитивно, или негативно. Ако те бъдат приети от субекта, стават енергийна основа за неговата мотивация и съзнанието съобразява поведението съгласно нея. Ако техните цели бъдат отхвърлени от съзнанието, те отшумяват, или се реконструират с адекватни такива. Ако бъдат отхвърлени преди да достигнат съзнанието, запазват своята енергийна сила и имат способността да намират начин за изява. Нещо като балончетата газ от напитката, които ако достигнат повърхността, се разсейват, но ако бъдат задържани по- надолу, запазват своят натиск, а в случай че се натрупат в достатъчно количество, са способни мощно да изхвърлят тапата на бутилката. Всъщност тези процеси са описани изключително детайлно от З.Фройд по отношение на физиологичните потребности с акцент върху сексуалността. Последната се изявява в сравнително късна възраст, което предпоставя нейната индивидуална пластичност в средата на вече изградени други личностно специфични конструкти.
Днес всяка психологическа теория стъпва върху своя собствена концепция относно потребностите, за да предложи своята визия относно човешката психика – съвсем логично, тъй като тази концепция предопределя разбирането за всички последващи процеси, формиращи поведението и определящи нормите за благополучие на индивида. Сред изобилието на теориите относно мотивацията особено ярко се откроява тази на Е.Маслоу. Тя може да бъде използвана като изходна точка не понеже отразява систематично сложната конструкция на човешката мотивация, а понеже въпреки своята противоречивост тя успява да намери особено значим обществен отклик и се превръща вероятно в една от най- влиятелните перспективи по въпроса в популярната психология. Несъмнено тя не би се ползвала с особен успех в други култури и в друго време, но неговото безспорно наличие в модерното общество, я определя като най- близкият на съвременното западно съзнание модел.
Може би първата най- сходна подобна перспектива може да се открие в епикурейството, съчетало в себе си както снизходителното отношение към удоволствието на сетивата и идеята за субекта като отражение на света под формата на tabula rasa, така и разбирането за наличието на по- пълноценен тип удовлетворение, достижим единствено посредством благоразумието. При все това между различните типове удоволствия не съществува какъвто и да било антагонизъм – противоречията произтичат единствено от липсата на умереност, отговорността за наличието на която лежи върху разума. Макар и по отношение на последното да изглежда сякаш стоицизмът и особено аристотеловата етика да са в пълно съгласие, то последните дефинират едно ярко противопоставяне между разума и емоциите, които следва да бъдат напълно подчинени и овладени, за да се осъществи добродетелта, като в стоицизма това стига до утвърждаване на безстрастието. (Самите емоции следва да се разбират като не повече от подкрепящите елементи на потребностите, които ще може да диференцираме по- точно впоследствие). Епикурейството напротив, отхвърля наличието на подобно противоречие, утвърждавайки позитивния характер на всеки тип положителна емоция, стига тя да остава в рамките на благоразумието. Тази философска традиция намира своето продължение в Римската империя, където бива заличена с навлизането на Християнството, за да се завърне отново на сцената с Джон Лок и Д.Хюм, след които трайно да се настани в културния мироглед под една или друга форма.
Дори и подобни възгледи да са битували, както виждаме, поне от Античността, те винаги са били споделяни от ограничена, интелектуална или елитарна прослойка. Масовият възглед относно естеството на потребностите (дефинирани повече посредством емоциите, в частност удоволствието като стимулиращ, подкрепящ елемент на потребността) и произтичащата от тях мотивация, винаги е отразявал схващането за наличието на дуализъм и антагонизъм между два субстанциално различни рода потребности. Схващането за Света, неговият Ред и Принципи, като масова форма са били отразявани в религиите и във всички тях е налице схващането за противоречие между егоистични и благородни мотиви, за такива които тласкат човека в скотоподобие и други, които водят до духовно развитие (като под „духовен“ следва да се разбира дълбоко субектен, с противоположна на обектите насоченост, генерално синтетичен, свързващ, обединяващ, антиегоистичен). Ако става дума за физиологичните потребности, надмогването над тях се е считало изобщо за необходимото условие на всяко начало на вътрешно израстване. Посвещаването на Бог, или боговете по необходимост е изисквало определен отказ от тези потребности – от безбрачие до социална изолация. Аскетизмът в хиндуизма и християнството, отказът от привързаностите в будизма, монашеството, като и почти всяка религиозна функция, са съпроводени с подобен отказ. Дори изобщо включеността в религията дори на най- елементарно равнище, съдържа условието за подобно ограничение и противопоставяне, чиято най- проста форма са жертвата, постът или поне въздържанието от определен тип храна. Снизходителното отношение към физиологичните потребности изобщо, и свързаното с тях удоволствие, както и с егоцентричното социално представяне, като масово отношение стават характерни едва за модерното общество. Определянето им пък едва ли не като условие за осъществяването на потребности от по- висш порядък, би изглеждало безумно за голямата част предходни общества. Също така отделни елементи изглеждат противоречиво в йерархията на Маслоу, където например потребността от уважение стои по- високо от тази от любов, а редица други позволяват една или друга коренно различна перспектива, която ги отличава качествено, без това да оказва влияние върху вида на постройката. В това есе бихме искали да предложим различна конструкция, която да дефинира и диференцира потребностите и свързаната с тях мотивация по начин, който съответства по- добре на исторически цялостното, до момента по- скоро интуитивно схващане за тяхната природа, и съответно да предложи картина която да осигури по- добро разбиране на психичната динамика.
Потребностите могат да бъдат разделени на два основни типа:
Едните са аналитични и обектно насочени. Другите са синтетични и субектно насочени. Първите са фрагментиращи по природа, а вторите имат гещалтен характер. Първите могат да бъдат определени като формиращи егоистично мотивирани поведения, а вторите – на свързаност и единство с другите от общността. Първите водят предимно до външна резултатност, а вторите – до вътрешно развитие. Ще наречем първите обектни, а вторите субектни.
Бихме могли да ги структурираме в йерархична форма, подобна на описаната от Маслоу, с уточнението за отсъствие на всякакво условие за последователност при тяхното удовлетворяване.
На първото ниво на обектните потребности тя се припокрива с неговата – въздух, храна, вода, термична хомеостаза, сън, разтоварване на сексуалното напрежение на физиологично ниво и т.н. Диференциращият характер е ярко откроен, тъй като всяка подобна потребност е свързана с конкретен, различен, собствен обект, който я задоволява.
На първото ниво на субектните потребности са тези от съпреживяване и близост, преживявани като състояние на единство, проявяващи се още у бебето, (Давидов, 2013, Convergence and divergence of empathic concern…) справедливост и взаимопомощ (вроденият характер на които е показан в експериментите на Феликс Уарникен и Майк Томазело, работата на Алисън Гопник при деца на 14 месеца, и в изследванията на Джесика Съмървил и Марко Шмид).
Второто ниво на двата типа потребности се формира от предходните, които са осъзнати и в светлината на възприятието за време и така пораждат потребност от сигурност и постоянство по отношение на тези от първото стъпало.
На третото равнище може да дефинираме за обектните – уважение, собствена позиция в дадена общност, съчетано с усещането за превъзходство в едно или друго отношение, чиято същност е в разграничаването от обществото като цяло; саморефлексията на това състояние под формата на самоуважение, гордост.
За субектните – принадлежност, съучастие и включеност в общност и обществото като цяло, откритост и приемане на другите и реалистична самооценка. В тази саморефлексия реалистичността на самооценката не води до негативни преживявания поради наличието на естествените недостатъци, а до приемане на себе си какъвто си, по подобие на начина, по който биват приемани и другите, каквито са, съпътствани от всичките си слабости и в светлината на една екзистенциална безценност.
На четвъртото равнище на обектните стои потребността от власт. Обектната насоченост на тази потребност достига абсолютизация, като всички останали са приравнени до обекти, спрямо които субектът е отграничен, и върху които следва да се разпростре неговият личен контрол.
За субектните – потребността от себеотдаване и принос за обществото като цяло, последством мобилизацията и осъществяването на всички заложени лични ресурси и потенциал.
Субектните и обектни потребности от обикновено имат същностно антагонистичен характер, като изграждането на обектна насоченост като цяло е в противоречие със субектните потребности и обратно. При все това в тези диалектични отношения потребностите от един вид биха могли да мимикрират, представяйки се за такива от другият вид. Активността, насочена към осъществяване на личен принос, била тя и без стремеж към пряко лично облагодетелстване, би могла например да служи и на обектната потребност от уважение. Нуждата от принадлежност и включеност в група, може същевременно да удовлетворява една обектна потребност от превъзходство, посредством специфично елитаристката позиция на самата група. Да бъдат точно определени е възможно само посредством разкриване на съзнателната или несъзнателна вътрешна мотивация.
Каквато и констелация да изгражда съчетанието на обектните и субектни потребности, то начинът на тяхното приоритизиране, изразява определена структурност, постоянство, последователност и кохерентност, които са предопределени от базисното задоволяване на потребността от смисъл. Той обхваща самата организация на потребностите от всички нива и им придава обща насоченост. Като подкрепящи тази потребност се явяват потребностите от познание, или ориентация, и свобода, или автономност: за да бъде изобщо изградена адекватна, смислена, цялостна целенасоченост на поведенията, мотивирани от предпочетените потребности, е необходимо познанието на действителността, а за да бъдат осъществени съответните на този генерален план действия, е необходима свободата. Както познанието, така и свободата, изискват влагането на голямо количество енергия за тяхното осъществяване, а като тяхна компенсаторна нагласа се изявява потребността от пестене на тази енергия. Докато обектните и субектни потребности се презентират в съзнанието, генералните потребности от смисъл, познание, свобода и пестене на енергията, се явяват по- скоро хомогенни за цялостната личност (съзнание, несъзнавано, предсъзнание) и не винаги се поддават на осмисляне. Познанието и свободата могат също така да притежават своята субектна, или обектна форма. Познанието може да бъде с външна, обектна насоченост, или с вътрешна, субектна, насочена към разширяване на съзнанието. Свободата би могла да бъде „свободата от“ в своята обектна форма, или „свободата да“ в своята субектна форма, в съответствие с дефинициите на Е.Фром. Така наречените от Маслоу „естетически“ потребности представляват форма на възприятийно удовлетворяване на потребността от смисъл, посредством предаваните посредством изкуството или природата форми, съдържащи хармония, завършеност, цялостност, вътрешна кохерентност и съответно осмисленост.
Съпоставка с други мотивационни теории
Продължавайки нашият преглед отвъд оправната точка, за която ни послужи теорията на Маслоу, като най- популярна и съответно хармонираща с масовият мироглед на модерното западно общество, нека разгледаме други алтернативни теории в тази светлина.
Моделът на Д.Керник не се различава особено от този на Е.Маслоу, освен с акцента си върху физиологичните основи на мотивацията, като практически огрубява представата ни за психиката, и поставя изобщо под съмнение наличието на определените от нас като „субектни“ потребности. Всъщност този модел задълбочава противоречията, които изтъкнахме, между пред-модернистичните цялостни нагласи и осмисляне на мотивацията в обществото, а също пренебрегва и очевидните културално обусловени различия в съвременността. Приравняването на развитието на личностният потенциал и заложби с репродуктивен успех очевидно противоречи на общата представа за психично благополучие, а също така загърбва цялата област на синтетичните потребности на човешката психика. В действителност този модел е опит за синтез на очевидно редукционистките възгледи на З.Фройд с тези на популярната перспектива на Маслоу. Свръхиндивидуализма, примесен с един трагичен хедонизъм, ограничаван единствено от неприятните последици, характерен за тези концепции е неспособен да предостави адекватен поглед и тълкуване на вроденото просоциално поведение и съществените културални различия в исторически и географски план.
В теорията ERG (Съществуване, Отношения, Растеж) на Клейтън Алдърфър, въпреки че се оспорва последователността от задоволяването на потребностите, зададена от Маслоу и се предлага сравнително интересна динамика, отново не се разграничават ясно егоцентричните, обектни потребности, от субектните, които се изразяват във синтетичното взаимоотношение с другите. Пренебрегването на вътрешният антагонизъм и алтернативност на двата типа потребности оставя недефинирано тяхното противоречие, откроено в различна степен в различните култури и възпрепятства разбирането на диалектичното им взаимодействие. В сферата на т.нар. социални потребности например любовта към другите притежава същият статут както и стремежа към придобиване на уважение – потребности притежаващи противоположна насоченост и формиращи коренно различно отношение към другите. На практика остава завоалиран фактът, че задоволяването на обектните потребности е тясно свързан с потискането на субектните, което създава различно по сила усещане за личностна неудовлетвореност.
Интерес представлява и теорията на Дейвид Макклеланд, известна като Теория на трите потребности. Изглежда, че Макклеланд правилно схваща антагонизма и алтернативността между потребността от власт и контрол от една страна, и свързване, принадлежност от друга. Аналитичният характер на потребността от власт обаче, както съответно синтетичният на потребностите от свързване, остават неподчертани и като следствие останалите базисни потребности изпадат от модела, тъй като няма свързващо звено, посредством което да заемат логическо място. Потребността от постижения представлява динамичният аспект на потребността от смисъл, която тук приема неопределена форма, тъй като мотивацията зад нея остава несъществена за модела. Подобно на състоянието на „поток“, тя би могла да бъде средносрочно удовлетворяваща, но да не благоприятства цялостното благоденствие в по- дългосрочен план.
Очевиден е начинът, по който настоящата перспектива хармонира с Теорията за самодетерминацията (SDT) на Е.Деси и Р.Райън. Потребността от автономност (свобода) и компетентност (познание) обаче при нас са обусловени от генералната потребност от смисъл, включваща в себе си и активността за осъществяването му. Потребността от принадлежност от своя страна касае социалното ниво на потребностите, с очевиден уклон към приоритизация на субектните. Действително, осъществяването на субектните потребности води до по- дълбоко цялостно удовлетворение, тъй като самата основна човешка потребност – от смисъл, е дълбоко синтетична по своята същност. Нейната окончателна цел е насочена към личностно единство в смисъла на юнговият Selbst и категоричност по отношение на осмислянето на външната действителност.
Моделът за арузъла на Д.Хеб представлява една свръхакцентуация върху динамиката между потребността от активност по дефинирането и осъществяването на смислово поведение, както и от частни, стимулиращи преживявания и противодействащата потребност за енергийна ефективност. По подобен начин различните когнитивно-поведенчески модели свръхакцентират върху процесите на съзнанието, загърбвайки както факта, че самите енергизиращи потребности са извън неговият волеви обхват, така и наличието на несъзнателният психичен живот изобщо.
Стимул- центрираните теории като тези на Б.Скинър пренебрегват факта, че условие за формирането на стимул-реакцията е предварителното наличие на определена потребност, естествено свързана със своята неврохимична награда. Те напълно игнорират и ролята на вътрешната мотивация и цялостните организиращи нагласи и тенденции на субекта. Действително поведението може да бъде модулирано посредством изкуственото стимулиране на неактуализирана потребност, или формирането на нови механизми за получаване на наградата. Абсолютизацията на тези процеси обаче води до две важни последици: – субектът в този модел е фрагментарен и фрагментируем, неговото поведение се определя от стихийни, случайни фактори, а за наличието на обща насоченост, организираност и осмисленост не може да става и дума; – второ – така стимулираното получаване на награда действително е способно да затъмни останалите вродени потребности, чието задоволяване бива пренебрегвано от личността, подобно на начина по който те се „забравят“ от увлечен в дейността си човек, но не отстранява тяхното наличие. Със степента на отложеност за тяхното удовлетворяване техният интензитет неизбежно ще нараства, създавайки осъзнато или неосъзнато чувство за неудовлетвореност и цялостно отсъствие на психично благополучие най- често под формата на различни депресивни състояния. Тъй като вродените потребности са функционални по отношение на личността, стимулното нарушаване на тяхното равновесие и затъмняването на редица от тях, води до цялостна дисфункция на психичният и личностен живот. На това ще се спрем по- надолу, или в отделна статия.
В концепцията за „потока“ на М.Чиксентмихай – състояние на пълно потапяне и себепосвещаване в дадена дейност, ясно прозира сливането на дефинираният личностен смисъл и цялостната активност на субекта. Неслучайно в това състояние може да се открият най- високите самооценки за лична удовлетвореност, тъй като смисълът и цялостната насоченост на личността се осъществяват активно и динамично. Каквито и да са целите, състоянието на личността е дълбоко синтетично – всички частни потребности са подчинени на генералната мотивация, вниманието и усърдието се съсредоточват върху автентичната за субекта цел. Тук също може да открием, че субектната дефиниция за смисъл далеч не винаги е напълно адекватна функционално. Погълнал за определен период постветената му личност, на по- късен етап „потокът“ може да я остави на самотният песъчлив бряг, притисната от наносите на неосъществените функционални потребности, за които вече е твърде късно.
Предложената тук структура също така силно рефлектира с модела на М.Селингман. Потребността от смисъл, която тук се разглежда като основополагаща и организираща цялостната мотивационна структура, е част от петкомпонентната основа за „цъфтежа“. В определението на Селингман относно смисъла „ангажиране на личните ни силни страни и добродетели в служба на нещо по-голямо от нас самите“ ясно прозира синтетичният характер на понятието в неговата концептуална рамка. Това се подсилва от другият основен компонент – Взаимоотношенията, разбирани в тяхната субектна алтернатива – като взаимност и съ-единеност с другите, а не в обектният им израз като източник на отграничаване на себе си и придобиване на уважение, тщестлавие и гордост. Ангажираността и постиженията са динамично удовлетворяващият резултат на осъществяването на дефинираният смисъл, съпътствани от своите положителни емоции като удовлетворение. Антагонизмът между обектните и субектни потребности не се заявява, но е загатнат, посредством утвърждаването на субектните потребности като автентично удовлетворителни. Като позитивни взаимоотношения се дефинират синтетичните – приятелство, сътрудничество, взаимност. Това разбиране се подкрепя и от качествата, които се дефинират като signature strengths, и които са очевидно синтетични. Недостатък на теорията на Селингман за нас е, че тя поставя твърде когнитивен акцент при дефинирането на смисъла, нещо, което всъщност се осъществява на нивото на цялостната личност, поради което твърде често се обуславя от външни въздействия със съдействието на потребността от енергийна ефективност. Също така отсъства структурната взаимосвързаност с потребностите от други равнища и остава неформулирано наличието на антагонистични потребности.
Обектните потребности намират своето удовлетворение посредством консумацията, или усвояването на съответстващият им обект. Инфлацията на личността се осъществява посредством приобщаването към нея на множеството от обекти, подчиняването им и притежанието им, което гарантира сигурността. Аналитичният им характер се проявява от елементарното равнище на конкретика на съответстващите обекти към анализ, отделяне и отграничаване на личността от останалите субекти на междуличностно равнище. Тази ориентация като цяло стимулира развитието на оперативните способности. Субектните потребности се удовлетворяват посредством взаимоотношенията с другите субекти. Тези взаимоотношения имат стимулиращо въздействие и инфлацията на личността се осъществява посредством вътрешното й развитие и диференциране. Техният синтетичен характер се изразява в разширяването на съзнанието спрямо обема на цялостната личност и в отдаването на значение на другия/другите в междуличностните взаимоотношения, в перспективата на ние, като превъзхождаща тази на аз. Основното различие на социално равнище между колективистичните и индивидуалистичните култури се корени в преобладаващата нагласа за приоритизация на субектните потребности в първите, и на обектните потребности във вторите.
Подкрепящите обектните потребности емоции най- общо са удоволствието, или физическата наслада, усещането за комфорт, задоволство и коригиращите – болка, неудоволствие, напрежение. Аналитичното социално взаимодействие най- общо се свързва с гордост, самодоволство, надменност, пренебрежение, гняв. Подкрепящите субектните потребности емоции са дълг, любов, съпреживяване, загриженост, и коригиращите негативни преживявания, познати като угризение на съвестта, или възмущение. Динамичният напредък по пътя към осъществяването на дефинираната поради потребността от смисъл, житейска цел се преживява като общо удовлетворение, независимо дали тази цел е обектна или субектна. Поради факта, че по самата си същност на организираща, гещалтна, генерализираща, потребността от смисъл има синтетичен и свързващ характер, удовлетворяването й посредством субектна мотивация носи по- висока степен на удовлетвореност. Емпиричното потвърждение за подобна хипотеза би изисквало провеждането на изключително продължително изследване, но за щастие всъщност вече разполагаме с подобно. Най- лонгитюдното психологическо изследване, проведено от Harvard Study of Adult Development и обхванало 85 годишен период, действително доказва, че пълноценните субект-субектни взаимоотношения са най-важният фактор за дългосрочното здраве на мозъка и личностното благополучие. Те намаляват риска от когнитивен упадък и депресия, като същевременно насърчават личностния растеж и усещането за удовлетвореност до дълбока старост.
Противопоставянето, ограничаването и дори отказът от определени физиологични потребности – практики така характерни за предходните общества, намират своята логика в приучаването на личността към обуздаване на обектната си насоченост. Това самопринуждаване способства за осигуряването на доминантност на субектната мотивация и на следващите, социални равнища, явява се предпазна мярка спрямо притегателното въздействие на обектите, чиято символна потентност вече описахме. Общото социално утвърдено отношение към двата типа потребности в модерното западно общество рязко се отличава от преобладаващата част от историческото културно, философско, фолклорно и религиозно разбиране. Отношение, характерно за ограничени субкултури едва преди няколко столетия намира своята масовост. Да бъде пропуснат поради недалновидност подобен феномен, би означавало да не съумеем своевременно да дефинираме проблемите, които той евентуално създава по отношение на цялостното личностно благополучие. Проблеми, които твърде вероятно са способни да провокират деградация както на социално, така и на дълбоко личностно равнище.
Религиите, чиято същност се явява осмислянето на действителността, мястото и задачата на човек в нея в един сравнително дългосрочен, не непосредствен план (т.е. формирайки смисъл на съществуването му), неотменно са акцентирали върху субектните потребности. Всъщност дори техният трансцендентен, есхатологичен или задгробен аспект, във всичките си форми се явява едно радикално анти-обектно утвърждаване, в което ценността на обекта е заличена до дъно. Появата на модерното епикурейско общество, с развитието на производството, индивидуализма възпитаван от пазарните отношения и междуличностната конкуренция, екзалтацията от сътворяването, умножаването и придобиването на обекта, превърнат във стока, развитието на феномена на социалната мобилност основан на разширяването на обектният обем, търговията на труд, чийто мащаби за разлика от робството придобиха абсолютен мащаб, съвсем спонтанно доведоха до затихването на ролята на религията като обяснителен модел. Тя бе заменена от приоритизацията на обектните потребности. От обектно ориентираната систематизация на действителността, позната като атеизъм, а ако последната понастоящем отстъпва своето място на спиритуализма, то това е следствието на задълбочаването на обектната ориентация и преминаването от егоизъм към егоцентризъм.
Връщайки се към Кант, може да забележим, че при удовлетворяването и осъществяването (което е и същностна част от удовлетворяването) на потребността от смисъл, цялостната личност действа с атрибутите на разума (Vernunft), в неговата регулативна по отношение на съзнанието функция и стремяща се към цялостност в организацията на мотивацията, насочена далеч зад непосредственият хоризонт на действителността. Това обаче далеч не означава наличието на мъдрост, или пък някаква априорно присъща меродавност. В изграждането на своята ориентация в действителността, цялостната личност се осланя както на вътрешната архетипна предразположеност, така и на познанието, предоставяно от съзнанието. В създаването на „картата“ на реалността, приемането на готовата обществено утвърдена консенсусна представа удовлетворява в голяма степен потребността за енергийна ефективност. Критиката и преосмислянето на тази готова представа изискват както голямо количество психична, мисловна и физическа енергия и време, така и далеч надхвърлят възможностите на отделният индивид. Преориентацията на социално равнище от субектна насоченост към обектна е благоприятствано от особеностите на самият обект – на първо място от неговата ..обективност. Той се представя като очевиден, недвусмислен, потвърдим и удостоверим, което и формира основата за изграждане на устойчив консенсус и съответното структуриране на действителността като цяло, и на социалната действителност в частност. Наличието на потенциал за социална мобилност пък, с лекота определя „смислената“ посока на човешката мотивация. Но дали това е адекватно на действителните човешки потребности, и няма ли всъщност разрушителен персонален и обществен ефект? Критичното разминаване между социално възприетата норма за действителността, определеният съответно на нея смисъл и насока, и вътрешната предразположеност и функционални потребности води до цялостна вътрешна неудовлетвореност и изисква преформулиране на ориентацията и целите.
Благосклонното отношение към физиологичните наслади като например чревоугодието във всичките му форми и дори към похотта, чиято степен прераства дори в окуражаващо, благодарение на системният интерес, ориентиран към печалбата, е нещо сравнително уникално в своята масовост. Наблягането на обучението още от най- ранна възраст, почти напълно за сметка на възпитанието и още повече за сметка на пълноценното взаимоотношение, е също подобен феномен. Същото се отнася и за одобрението на мотивации като тази към обществен престиж, възхищение, статус и дори власт. Социалната структура насърчава аналитични поведения и мотивации като конкуренцията, съревнованието, и дори тези произтичащи от алчност и облагодетелстване. Социалната мобилност се осъществява в една игрова форма, в която личностните качества имат минимално значение, при това тези, които все още притежават такова, са обектно мотивираните и оперативни. Цялостната социална организация изглежда на всяко свое равнище е насочена към потискането и възпрепятстването на удовлетворяването на субектните потребности, които най- вероятно имат най- същественото и значимо влияние върху личностното развитие и водят до пълноценно психично благополучие. Всъщност в България доскоро имахме рядката възможност лично да познаваме представителите на едно практически почти-прединдустриално общество. Като белег за принадлежност към него може да послужи употребата на диалектна реч, която удостоверява непринадлежността към унифицираното впоследствие в обектната си насоченост масово общество. Без всяко съмнение може да бъде утвърдено, че в своята преобладаваща част това поколение, независимо от нивото на грамотност, превъзхожда следващите несъизмеримо в личностно отношение. Като отговорност, съзнание за дълг, самодисциплина, трудолюбие, посветеност на близките, пълно себеотрицание, способност за състрадание и нагласа за взаимопомощ, откритост, честност и гостоприемство. Личности, достигнали в своето развитие границите на предоставените им от обстоятелствата възможности, в сравнение с които модерните индивидуалистични, отстояващи правото си на лично щастие, загрижени за собствените си травми и персонално благоденствие техни потомци, изглеждат почти несъществуващи, рудиментарни, въпреки множеството наръчници по популярна психология, които обичат да прочитат в интерес на собственото си „самоусъвършенстване“.
Ако приемем този модел и твърдението относно превъзхождащите ефекти на субектно ориентираната мотивация и произтичащото от нея поведение, то това би помогнало за корекцията на вредоносните по отношение на личността практики. Би означавало в детска възраст да се ограничи наблягането върху обектно познавателното обучение, материалното задоволяване и осигуряването на безметежност по отношение на физиологичните потребности, а акцентът да се постави върху удовлетворяването на потребностите от автентична близост, справедливост и пълноценно общуване, и насърчаването на мотивацията за равнопоставеност, честност, реалистична самооценка и взаимопомощ. Сътрудничеството би трябвало да стане водещ принцип в по- късните междуличностни взаимоотношения, заемайки мястото на състезателният, а окуражаването на индивидуализма да бъде заменено от умения за самодисциплина, и способност за активно преосмисляне на действителността. Би следвало да обърнем внимание и на факта, че опосредстваното взаимодействие в трета среда (например дигитална), не представлява субект-субектно взаимоотношение, а обектно такова. Самоактуализацията в тази перспектива би следвало да се разбира като развитие на творческите и интелектуални способности, посветени на другите, притежаващи синтетичен смисъл, а не като самоцел. Това би повдигнало много сериозни въпроси относно цялостната социална организация на обществото по отношение на въздействието й още на нивото на индивидуалното психично благополучие, далеч преди въздействието й върху върху здравето, екологията и икономиката.
Като потвърждение на този модел може да очакваме положителна корелация между степента на значимост на удовлетворяването на физиологичните потребности и мотивацията насочена към уважение, статус и власт. Съответно отрицателно корелация с мотивираността за справедливост, сътрудничество и алтруистичен принос. Както и обратното – положителна корелация между значимостта от справедливост, взаимна близост и сътрудничество и мотивацията за алтруистичен принос и обратно. Може да очакваме и корелация между степента на значимост на удовлетворяване на физиологичните потребности и тези от взаимна близост, справедливост и равенство. Колкото по- силно изразени са едните, толкова по- слабо биха били другите, съобразно на индивидуалният динамичен интензитет. Отношения, които всъщност интуитивно схващаме като очевидни, но са емпирично потвърдими, като в частност позволяват и метанализ на предходни изследвания.
2023 ЗАЛЕЗ